И тъкмо заради това, с едно плавно движение замахнах със своя кол през лицето на Дмитрий, като междувременно избутах настрани ръката на Еди. Беше красиво лице. Мразех мисълта да го обезобразя, но Дмитрий щеше да се възстанови. Докато атакувах, се промуших покрай него и бутнах Еди, така че двамата политнахме към пожарната врата, от която продължаваше да се разнася пронизителен вой. Каменното лице на приятеля ми трепна изненадано и за миг двамата се озовахме в задънена улица: аз го тласках към вратата, а той се теглеше назад към Дмитрий, въпреки че видях колебанието му. Положението беше такова, че Еди за малко да ме хвърли в ръцете на стригой, което обучението му за пазител в никакъв случай не можеше да позволи.
Ала Дмитрий незабавно се възползва от възможността. Ръката му се стрелна напред и ме сграбчи за рамото, опитвайки се да ме издърпа назад. Извиках от изненада и болка. Имах чувството, че ще ме разкъсат на две. Дмитрий беше по-силният, но дори и притисната в средата, тежестта на тялото ми изигра своята роля. Присъединих силата си към тази на Еди и това ни помогна да напреднем. Но едва-едва. Все едно ходехме по разтопен мед. След всяка стъпка, която успявах да направя напред, Дмитрий ме издърпваше назад.
Но двамата с Еди продължавахме да вървим бавно — и много, много болезнено — към пищящата врата. След няколко минути чух трополене на крака и гласове.
— Охраната — изръмжа Еди и ме дръпна.
— Мамка му — изругах.
— Не можеш да спечелиш — изсъска Дмитрий. Беше успял да ме сграбчи с две ръце за раменете и всеки миг щеше да ни надвие.
— О, нима? След секунди охранителният отряд на „Луксор“ ще е тук.
— И ще имаме купчина тела. Човешки — додаде Дмитрий пренебрежително.
Охранителите вече бяха близо до нас. Не зная какво си помислиха отначало. Някакъв тип напада двама тийнейджъри.
Извикаха ни да престанем, но ние тримата не им обърнахме внимание, вкопчени в епичната си битка на живот и смърт. Сигурно са достигнали Дмитрий. Той продължаваше да ме стиска, но хватката му отслабна дотолкова, че когато Еди ме дръпна силно, аз се извъртях и се освободих. Двамата с Еди дори не погледнахме назад, въпреки че охранителите крещяха нещо след нас.
Но те не бяха единствените. Малко преди да мина през вратата, чух Дмитрий да ме вика през смях.
— Нищо не е свършило, Роза. Наистина ли мислиш, че има място на този свят, където да се скриеш и аз да не те намеря?
Същото предупреждение, винаги едно и също предупреждение.
Постарах се да пропъдя страха, предизвикан от тези думи. Двамата с Еди изскочихме сред задушния смог на пустинята. Слънцето още грееше, въпреки че вече беше ранна вечер. Озовахме се на паркинга на хотел „Луксор“, който не беше достатъчно оживен, за да се скрием. Без да разменим нито дума, двамата се втурнахме към булевард „Стрип“. Знаехме, че можем да избягаме от човешките си преследвачи и да се изгубим в тълпата.
И наистина се получи. Не видях някой да ни последва. Предположих, че охраната бе твърде заета с високия тип, който убиваше хора в хотела им. Гласовете, които крещяха след нас, заглъхнаха, а двамата с Еди най-после спряхме пред хотел „Ню Йорк-Ню Йорк“ и отново, без да си говорим, влязохме незабавно вътре. Хотелът, плетеница от извити коридори, фоайета и зали, беше още по-претъпкан от „Луксор“, така че лесно се сляхме с множеството, докато открием едно празно място до стената в далечния край на хотелското казино.
И двамата бяхме тичали здравата, затова ни беше нужна минута да си поемем дъх и да се освестим. Разбрах, че нещата са сериозни, когато Еди се извърна към мен. Лицето му пламтеше от гняв. Еди винаги е бил образец на спокойствие и контрол, дори и след първото му отвличане от стригоите миналата година. Преживяването го беше закалило, беше го изпълнило с много по-голяма решителност да посреща предизвикателствата. Но, о, в момента наистина ми беше бесен.
— Какво, по дяволите, беше онова? — възкликна Еди. — Ти го остави да се измъкне!
Придадох си възможно най-твърдия и непреклонен вид, ала, изглежда, днес той ме надминаваше.
— Какво, да не би да не видя как го порязах с кола си?
— Аз можех да пронижа сърцето му! Имах отлична възможност и ти ме спря!
— Охраната идваше. Нямахме време. Трябваше час по-скоро да се махнем оттам и не можехме да им позволим да ни видят как убиваме.