— Това, което сте направили, е толкова безотговорно, че би трябвало отново да ви върнат в училище. По дяволите, дори в началните курсове.
Намирахме се в един от офисите в сградата, където се помещаваше главната квартира на пазителите и слушахме виковете на Ханс Крофт, който беше начело на пазителите в двора и вземаше дейно участие при назначаването им. Беше дампир в началото на петдесетте, с гъсти и големи посивели мустаци. Освен това беше задник и около него винаги се виеха облаци дим от пурата му. Двамата с Еди седяхме свели смирено глави, докато той крачеше пред нас, скръстил ръце на гърба си.
— Заради вас последната представителка на рода Драгомир можеше да бъде убита, да не споменавам младия Ивашков. Как си мислите, че щеше да реагира кралицата, ако праплеменникът й беше убит? Да не говорим за момента, който сте избрали за своеволията си! Заминавате да купонясвате точно когато престъпникът, опитал се да отвлече принцесата, е избягал от затвора! Разбира се, вие не сте го знаели, имайки предвид колко сте били заети да играете на игралните автомати, използвайки фалшиви документи за самоличност.
При споменаването на Виктор трепнах, макар че би трябвало да изпитам облекчение, че не ни заподозряха за бягството му. Ханс сметна реакцията ми за признание на вината.
— Може и да сте се дипломирали — заяви, — ала това не означава, че сте недосегаеми.
Цялата среща ми напомни за една подобна, когато двете с Лиса ни върнаха в „Свети Владимир“ и мен ме мъмриха за същото: безразсъдно бягство и застрашаване на живота й. Само че този път го нямаше Дмитрий да ме защити. При спомена в гърлото ми заседна буца. В съзнанието ми изплува прекрасното му лице, онези тъмнокафяви очи, напрегнати и страстни, докато ме защитаваше и убеждаваше останалите в качествата ми.
Но не. Сега нямаше Дмитрий. Бяхме само аз и Еди, изправени пред последиците в реалния свят.
— Ти. — Ханс посочи с пръст към Еди. — Ти ще се смяташ за голям късметлия, ако се измъкнеш от всичко това без значителни последици. Естествено в досието ти завинаги ще остане черна точка. И напълно провали каквито и шансове да си имал да заемеш достойния пост на пазител на кралски потомък, когато щяха да ти помагат и други пазители. Все пак може да получиш някакво назначение. Вероятно ще работиш сам и ще охраняваш някой дребен благородник.
Високопоставените аристократи имаха повече от един пазител, което правеше защитата му по-лесна. Ханс искаше да каже, че Еди навярно ще получи по-малко престижен пост, което ще означава повече работа и по-голяма опасност за него. Когато се осмелих да му хвърля един бегъл поглед, видях същото твърдо и решително изражение. Изглежда искаше да покаже, че не му пука дори ако трябва сам да защитава цяло семейство. Или дори десет семейства. Всъщност съдейки по това му изражение, можеше да се заключи, че биха могли да го оставят сам в леговище на стригои и той щеше да се справи с тях.
— А ти. — Острият глас на Ханс насочи погледа ми отново към него. — Ти ще имаш късмет, ако изобщо си намериш някаква работа.
Както винаги, заговорих, без да мисля. Трябваше да взема пример от Еди и да си мълча.
— Разбира се, че ще си намеря. Таша Озера ме иска. Пазителите и без това не достигат, за да ме оставят да се мотая без работа.
В очите на Ханс блесна язвително пламъче.
— Да, не ни достигат пазители, но има и друга работа, която трябва да се върши, не само лична охрана. Някой трябва да поддържа документацията в офисите. Други пък да пазят край предните порти.
Замръзнах. Канцеларска работа. Ханс ме заплашваше с канцеларска работа. Всичките ми ужасни кошмари се ограничаваха до вероятността да пазя някой случаен морой, когото не познавам и вероятно ще намразя. Но при всички тези сценарии пак щях да бъда навън по света. В постоянно движение. Щях да се бия и да защитавам поверените ми.
Но това? Ханс беше прав. Бяха нужни пазители и за административната работа. Наистина, те бяха малко — ние бяхме прекалено ценни — ала все някой трябваше да върши и това. Но вероятността аз да бъда една от тях беше твърде ужасна, дори само да си я представя. Да стоя по цял ден, часове и часове… също като пазачите в затвора Тарасов.
В този миг наистина, ама наистина осъзнах, че съм в реалния свят. Изтръпнах от страх. Когато се дипломирах, получих титлата пазител, но дали наистина разбирах какво означава тя? Или само се преструвах, че разбирам, наслаждавайки се на предимствата и пренебрегвайки задълженията? Вече не бях в училище. Като наказание за постъпката ми нямаше да има забрана да излизам или временно отстраняване от занятия. Това беше реално. Реалният живот.