Леле. Това ми дойде като гръм от ясно небе. Искам да кажа, предполагам, че е много по-добре всички да си мислят, че двамата с Ейдриън сме избягали, за да се оженим, отколкото да ме обвинят, че съм помогнала на един престъпник да избяга от затвора, но все пак… Бях изумена, че се носят подобни клюки. Надявах се, че Татяна не е чула за нашето така нареченото „бягство“. Бях сигурна, че това ще съсипе окончателно и малкия напредък, който съществуваше в нашите взаимоотношения.
Първият ми истински социален контакт беше с някого, когото не очаквах. Насипвах пръст по цветни лехи и се потях като ненормална. За мороите наближаваше часът за лягане, което означаваше, че слънцето бе в пълния си летен блясък. Поне имах красив изглед: голямата църква на кралския двор.
Прекарала съм много време в параклиса на Академията, но рядко съм посещавала тази църква, тъй като тя е доста отдалечена от главните сгради в двора. Беше руска православна — доминиращата религия сред мороите — и ми напомняше за много от катедралите, които видях в Русия, макар че тази не беше чак толкова величествена. Беше изградена от красив червен камък, а кулите й бяха увенчани от куполи, покрити със зелени плочки, които на свой ред бяха украсени със златни кръстове.
Две градини маркираха границите на обширната църковна площ и аз работех в една от тях. Близо до нас се намираше една от забележителностите на кралския двор: гигантска статуя на древна кралица на мороите, която беше почти десет пъти по-висока: от мен. На отсрещната страна се издигаше съответна по височина статуя на крал. Не си спомнях имената им, но бях сигурна, че сме ги учили в някой от часовете по история. Те са били прогресивни за времето си владетели и са променили тогавашния свят на мороите.
С периферното си зрение зърнах да приближава някаква фигура и реших, че е Ханс, дошъл да ми възложи поредната отвратителна работа. Вдигнах глава и се изненадах да видя Кристиан.
— Типично за теб — промърморих. — Знаеш, че доста ще си изпатиш, ако някой те види да говориш с мен.
Кристиан сви рамене и седна на ръба на една недовършена каменна стена.
— Съмнявам се. Ти си тази, която ще си изпати, но не мисля, че положението ти може да се влоши повече.
— Вярно е — изръмжах.
Той остана да седи мълчаливо няколко минути, докато ме наблюдаваше да прехвърлям купчините пръст.
— Добре. И така, как и защо го направи?
— Да направя какво?
— Много добре знаеш какво. Твоето малко приключение.
— Качихме се на самолет и отлетяхме до Лас Вегас. Защо? Хмм. Нека да помисля. — Спрях, за да изтрия потта от челото си. — Защото къде другаде бихме могли да намерим хотели със скандална слава и бармани, които няма да ти искат лична карта?
Кристиан изсумтя.
— Роуз, не ме занасяй. Не си отишла в Лас Вегас.
— Имаме самолетните билети и разписки от хотела за доказателство, да не споменавам и тези, които видяха принцеса Драгомир да се опитва да обере игралните автомати.
Бях се съсредоточила върху работата си, но можех да се закълна, че Кристиан поклати раздразнено глава.
— Веднага щом чух, че трима са проникнали в затвора и са освободили Виктор Дашков, знаех, че сте били вие. Тримата го направихте, нали? Убеден съм.
Видях, че Еди се сепна и се огледа притеснено. Аз направих същото. Може и да бях зажадняла за социални контакти, но не и с риска някой нежелан свидетел да ни чуе. Бяхме сами, но все пак снижих глас и се опитах да изобразя най-невинната си и честна физиономия.
— Чух, че някакви от човешката раса са били наети от Виктор. — Това беше друг безумен слух, както и следващия: — Всъщност мисля, че се е превърнал в стригой.
— Как ли пък не! — възкликна Кристиан язвително. Познаваше ме прекалено добре, за да ми повярва. — Аз пък чух, че единият от пазачите не си спомня какво го е накарало да нападне приятелите си. Кълне се, че някой го е контролирал. Всеки, който владее подобно внушение, може да накара другите да видят човешки същества, мимове, кенгура…
Без да го поглеждам, ударих силно с лопатата по земята. Прехапах устни, за да спра гневния си отговор.
— Тя го направи, защото мисли, че стригой може да бъде върнат в първоначалното си състояние.
Вдигнах рязко глава и се вторачих невярващо в Еди, смаяна, че беше проговорил.
— Какво правиш?
— Казвам истината — отвърна Еди, без да спира работата си. — Той е наш приятел. Мислиш ли, че ще ни издаде?