Михаил тутакси схвана недоизказаното от мен.
— Но Лиса проявява?
— Да — признах. — Но ще са й нужни години, за да се обучи. Ако не и повече. А тя е последната от рода. Животът й не бива да се рискува по този начин.
Той осъзна правотата на думите ми и помръкна. Не ми оставаше нищо друго, освен да споделя болката и разочарованието му. Също като мен и той бе повярвал в тази последна възможност да се събере отново с изгубената си любов. Току-що му бях потвърдила, че е възможно… и в същото време невъзможно. Струва ми се, че и за двама ни щеше да бъде много по-лесно, ако всичко беше само една измислица.
Михаил въздъхна и се изправи.
— Ами, оценявам усилията ти. Съжалявам, че наказанието ти е напразно.
Свих рамене.
— Всичко е наред. Заслужаваше си.
— Надявам се… — Поколеба се. — Надявам се, че скоро ще свърши и няма да навреди на нищо.
— Да навреди на какво? — попитах остро, тъй като не ми убягна особената нотка в гласа му.
— Само ако… ами, пазителите, които не изпълняват заповедите, понякога получават доста дълги наказания.
— О, това ли? — Той намекваше за постоянния ми страх да се окажа прикована към бюрото. Опитах се да се направя на непукистка и да не издавам колко много ме плаши подобна вероятност. — Сигурна съм, че Ханс блъфира. Искам да кажа, че няма вечно да ме кара да върша това само защото съм избягала и…
Млъкнах и ченето ми увисна, когато зърнах проблясъка на разбиране в очите му. Отдавна бях чула, че той се е опитал да открие госпожа Карп, но досега не се бях замисляла за последствията от това. Никой не бе подкрепил усилията му да я открие. Трябвало е да действа сам, нарушавайки правилата, а след като не я открил и се отказал от търсенето, се е принудил да се върне с наведена глава. Сигурно е имал същите неприятности като мен заради бягството и самоволните си действия.
— Заради това ли… — преглътнах, — заради това ли ти… заради това ли работиш тук, в архива?
Михаил не отговори на въпроса ми. Вместо това сведе поглед, усмихна се леко и посочи към купчината папки.
— Буквата „К“ е преди „Л“ — рече той, преди да се обърне и да си тръгне.
— По дяволите — промърморих и погледнах надолу. Той беше прав. Очевидно не се бях справила толкова добре с подреждането по азбучен ред, докато наблюдавах Лиса. При все това, когато останах сама, отново се върнах в съзнанието й. Исках да зная какво прави… и не исках да мисля, че в очите на пазителите постъпката ми можеше да бъде сметната за много по-голямо провинение от това на Михаил. Или че подобно — или по-лошо — наказание можеха да готвят и за мен.
Лиса и Кристиан бяха в хотела, разположен недалеч от кампуса на Лихай. Средата на вампирския ден означаваше вечер за човешкия свят. Обиколката на Лиса из университета нямаше да започне по-рано от сутринта на следващия ден, което означаваше, че тя разполагаше с достатъчно свободно време, за да се приспособи към режима на човешката раса.
„Новите“ пазители на Лиса — Серена и Грант — бяха с нея, както и още трима, които кралицата бе изпратила. Татяна бе разрешила на Кристиан да я придружи и изобщо не бе възразила, както Лиса се опасяваше, което отново ме накара да се замисля дали кралицата беше толкова ужасна, както винаги съм вярвала. Присила Вода, близка съветничка на кралицата, която двете с Лиса харесвахме, също беше член на групата, която заедно с Лиса щеше да обиколи университета. Двама от допълнителните пазители бяха с Присила, а третият с Кристиан. Всички вечеряха заедно и се оттеглиха по стаите си. Серена остана с Лиса в нейната стая, а Грант застана на пост пред вратата. Двойка пазители — за това се бях обучавала. Това, което очаквах през целия си живот да правя за Лиса.
Серена беше идеалният пример за резервиран пазител. Беше в стаята, но присъствието й оставаше незабележимо, докато Лиса оправяше дрехите си. Почукването на вратата тутакси задейства Серена. Със сребърен кол в ръка тя приближи до вратата и погледна през шпионката. Не можех да не се възхитя на бързината й, въпреки че част от мен продължаваше да вярва, че никой друг нямаше да защитава Лиса по-добре от мен.
— Дръпни се назад — каза Серена на Лиса.
Миг по-късно напрежението на пазителката леко намаля и тя отвори вратата. На прага стояха Грант и Кристиан.
— Дошъл е да те види — обяви Грант, сякаш не беше очевидно.