Серена видимо се отпусна и въпреки че отново бе надянала непроницаемата маска на пазител, беше ясно, че се забавлява.
— Е — заговори, — доколкото виждам, май не се справяте особено добре.
Кристиан разтърка ядосано наранената си буза.
— Хей! Справяме се. Аз я научих на това.
Серена продължаваше да го смята за забавно, но в очите й се появи сериозно и замислено изражение.
— Струва ми се, че по-скоро е имала късмет, отколкото нещо друго. — Поколеба се, все едно бе на път да вземе съдбоносно решение. Накрая каза: — Вижте, ако наистина сте сериозни за това, трябва да се научите да го правите както трябва. Аз ще ви покажа.
Не. Нямаше начин.
Сериозно се замислих дали да не избягам от двора, да се добера на автостоп до Лихай и наистина да им покажа как се раздават юмруци — като започна със Серена — когато нещо ме изтръгна внезапно от главата на Лиса и ме върна в моята реалност. Ханс.
Тъкмо отворих уста, за да го посрещна с някоя саркастична забележка, когато той ме изпревари.
— Зарежи картотекирането и ме последвай. Призована си.
— Аз… какво? — Напълно неочаквано. — Къде съм призована?
— При кралицата — отвърна той с мрачно изражение.
Глава 14
Последният път, когато Татяна искаше да ме ругае, тя просто ме бе завела в един от личните си салони.
Всичко беше много странно, сякаш бяхме на следобеден чай — само дето хората не си крещят един на друг, докато си пият чая. Нямах причини да смятам, че този път ще е по-различно… докато не забелязах, че ескортът ме водеше към една от главните сгради в двора, където се помещаваше правителството на мороите. Мамка му. Беше по-сериозно, отколкото си мислех.
И, разбира се, когато най-сетне ме въведоха в залата, където чакаше Татяна… ами, едва не се заковах на място, отказвайки да вляза. Единствено лекото докосване по гърба ми от един от пазителите ми помогна да пристъпя напред. Мястото беше претъпкано.
Не знаех със сигурност каква е тази зала. Мороите имаха официална тронна зала за краля или кралицата си, но не мисля, че тази беше такава. Въпреки това помещението тънеше в тежка украса, създавайки усещането за някогашен кралски двор с прецизно гравираната разноцветна украса и излъскани до блясък златни стенни свещници, в които горяха истински свещи. Светлината им се отразяваше от металните украшения в залата. Всичко блестеше и аз имах чувството, че съм се озовала на театрална сцена.
А може и да не грешах. Защото след краткотрайния първоначален оглед разбрах къде се намирам. Присъстващите в залата бяха разделени. Дванадесет от тях се бяха разположили около дълга маса върху платформа, издигаща се в средата на залата. Татяна седеше начело на масата с шестима морои от едната й страна и петима от другата. В другия край бяха подредени редици столове — доста натруфени, със сатенени възглавнички — които бяха запълнени с морои. Публиката.
Тези, които седяха от двете страни на Татяна, бяха най-влиятелните и доверени поданици. Бяха възрастни морои, които излъчваха царственост и достойнство. Единадесет морои от единадесетте кралски фамилии. Лиса още не беше пълнолетна — макар че след броени часове щеше да навърши осемнадесет години — и още нямаше право да присъства. Някой представляваше Присила Вода. Бях изправена пред Кралския или Тронния съвет, съставен само от най-знатните принцове и принцеси в света на мороите. Най-възрастните членове на всяка фамилия притежаваха кралска титла и заемаха мястото си на първи придворни съветници до Нейно величество кралица Татяна. Понякога най-възрастният се отказваше от мястото си и го предоставяше на някой, който семейството смяташе за по-способен, но избраникът почти винаги беше най-малко на четиридесет и пет години. Съветът избираше крал или кралица на мороите — пост, който се запазваше до смъртта му или докато монархът реши да се оттегли по собствено желание. В много редки случаи, със съгласието и подкрепата на кралските фамилии, владетелят можеше да бъде принуден да се откаже от трона.
Всеки принц или принцеса от Кралския съвет на свой ред се съветваше от семеен съвет и като плъзнах поглед по присъстващите, разпознах представители на родовете, седнали заедно на групи: Ивашков, Лазар, Бадика… най-задните редици се заемаха от обикновена публика. Таша и Ейдриън седяха един до друг, а знаех със сигурност, че не бяха членове на Кралския съвет, нито на семейния. Все пак присъствието им малко ме успокои.