— Разполагаме с докладите на пазители и алхимици в Русия, че мисията ти е била успешна. — За пръв път чувах да се споменават публично алхимиците, но разбира се, те не бяха тайна за членовете на Кралския съвет. — Можеш ли да ми кажеш колко стригои си убила?
— Аз… — Втренчих се изненадано в нея. — Не съм сигурна, Ваше Величество. Поне… — Напрегнах се да си спомня. — Седем. — Може да бяха и повече. Очевидно и тя смяташе така.
— Това е доста скромна цифра в сравнение с това, което ни докладваха източниците ни — отбеляза с величествено снизхождение кралицата. — Както и да е, пак е доста впечатляваща бройка. Сама ли извърши тези убийства?
— Понякога да. Понякога ми помагаха. Имаше… имаше някои други дампири, с които работих заедно за известно време. — Технически ми беше помогнал и стригой, но нямах намерение да го споменавам.
— И те са били приблизително на твоята възраст?
— Да.
Татяна не каза нищо повече. Сякаш по даден знак жената до нея заговори. Според мен беше принцеса Конта.
— Кога уби първия си стригой?
Намръщих се.
— Миналия декември.
— И си била на седемнадесет?
— Да.
— Сама ли го уби?
— Ами… може да се каже. Двама приятели ми помогнаха, като го разсеяха. — Надявах се, че няма да поиска повече подробности. Първото ми убийство се случи, когато Мейсън умря и с изключение на събитията, свързани с Дмитрий, това бе споменът, който най-много ме измъчваше.
Но принцеса Конта не пожела да узнае повече подробности. Тя и останалите, които се присъединиха към разпита, най-вече искаха да узнаят за убийствата, които лично бях извършила. Проявиха лек интерес към случаите, когато ми бяха помогнали други дампири, но не искаха да знаят за помощта, оказана ми от морой. Освен това направиха някои критични забележки относно дисциплината ми, което ме озадачи. Споменаха се и останалите ми постиженията в училище — високите ми оценки по бойни изкуства, как съм била една от най-добрите, преди двете с Лиса да избягаме от Академията през втората година от обучението ни, и колко бързо съм наваксала пропуснатото и отново съм станала първенец на класа (е, що се отнасяше до бойните дисциплини). Говориха и за това как съм защитавала Лиса, докато двете сме били сами в реалния свят и накрая завършиха с изключително високите ми резултати от зрелостния изпит.
— Благодаря, пазител Хатауей. Можеш да си вървиш.
Татяна бе достатъчно ясна — искаше да си тръгна. Подчиних се с най-голямо удоволствие, отново се поклоних леко и побързах да се изнижа навън. Хвърлих кратък поглед към Таша и Ейдриън. Вече минавах през вратата, когато отново се разнесе звънкият глас на кралицата:
— С това днешното заседания се закрива. Утре ще се съберем отново.
Не се изненадах, когато Ейдриън ме настигна няколко минути по-късно. Ханс не ми беше заповядал да се върна обратно на работа и аз реших да си позволя малка глътка свобода.
— Добре — започнах, като плъзнах ръката си в тази на Ейдриън. — Я ме осветли с кралската си политическа мъдрост. За какво беше всичко това?
— Нямам понятие. Аз съм последният, който би трябвало да питаш по политически въпроси — отвърна той. — Дори не ходя по подобни места, но Таша ме откри в последната минута и настоя да дойда с нея. Предположих, че някой й е подшушнал, че и ти ще бъдеш там, но тя беше изненадана не по-малко от мен.
Никой от нас не каза нищо, но осъзнах, че го водя към една от сградите, където се помещаваха търговски обекти — магазини, ресторанти, кафенета. Внезапно огладнях.
— Останах с впечатлението, че всичко е част от нещо, за което вече са говорили. Татяна спомена за предишно заседание.
— Било е закрито, каквото ще бъде и утрешното. Никой не знае какво ще обсъждат.
— Тогава защо това беше публично? — Не ми се струваше честно, че кралицата и Кралският съвет решават и избират какво да споделят с останалите. Всичко трябваше да е публично достояние.
Ейдриън се намръщи.
— Вероятно защото скоро ще има гласуване и то ще бъде публично. Ако твоите показания имат някакво значение, тогава членовете на съвета може да са искали да ги чуят и други морои, така че да разберат решението, когато се стигне до него.
— Звучи ми сякаш вече всичко е решено — промърморих аз. — Защо изобщо да се гласува? И какво общо имам аз с правителството?
Той отвори вратата на малко кафене, където сервираха храна за лек обяд — най-различни сандвичи. Ейдриън бе отраснал с изискани ресторанти и отбрана кухня. Мисля, че ги предпочиташе и сега, но знаеше също, че не обичам винаги да съм на показ или да ми се напомня, че излизам с кралски потомък от знатна фамилия. Оцених факта, че се бе досетил, че днес имам нужда от нещо обикновено и непретенциозно.