При все това нашата двойка си спечели няколко любопитни погледа и шушукания от клиентите на заведението. В училище понякога клюкарстваха по наш адрес, обаче в кралския двор? Тук си бяхме направо главната атракция. Имиджът беше много важен в двора и повечето връзки между морои и дампири се пазеха в тайна. Ние демонстрирахме нашата съвсем открито, а това — особено имайки предвид семейството на Ейдриън — беше скандално и шокиращо. Затова околните невинаги бяха дискретни с реакциите си. Откакто се върнах в двора, чух най-различни неща. Една жена ме нарече безсрамница. Друга обсъждаше на висок глас как Татяна „щяла да се разправи с мен“.
За щастие, по-голямата част от днешната ни публика се задоволяваше само да ни зяпа, така че беше по-лесно да не им обръщам внимание. Но докато се настанявахме на масата, Ейдриън се бе смръщил замислено.
— Може би все пак ще гласуват назначаването ти за пазител на Лиса.
Бях толкова смаяна, че няколко секунди не можах да кажа нищо, а в този миг се появи сервитьорката. Изрекох със запъване поръчката си, след което се втренчих с широко отворени очи в Ейдриън.
— Сериозно? — Все пак по време на заседанието се обсъждаха бойните ми умения. Имаше смисъл. Само че… — Не. Съветът няма да си прави труда да насрочва заседание само заради назначението на един пазител. — Надеждите ми угаснаха.
Ейдриън сви рамене в знак на съгласие.
— Вярно е. Но това не е обикновено назначение. Лиса е последната от рода Драгомир. Всички — включително моята леля — имат специален интерес към нея. Ако й дадат някой като теб, който е… — Метнах му предупредителен поглед, докато той се опитваше да намери подходящата дума. — … спорна личност, това може да разстрои някои хора.
— И заради това всъщност те искаха аз да съм там, за да опиша какво съм направила. Да ги убедя лично, че съм компетентна. — Ала дори докато изговарях думите, не смеех да им повярвам. Беше прекалено хубаво, за да е истина. — Просто не мога да си го представя, имайки предвид колко съм го загазила с пазителите.
— Не зная — рече Ейдриън. — Беше само предположение. Кой знае? Може би смятат, че пътуването до Лас Вегас е било безобидна лудория. — В тона му прозвуча горчива нотка. — А и аз ти казах, че леля Татяна започва да те приема. Нищо чудно вече да няма нищо против ти да си пазител на Лиса, но иска да получи публично одобрение.
Това беше изненадващо предположение.
— Но ако аз ще съм с Лиса, ти какво ще правиш? Ще се вразумиш, ще станеш порядъчен и също ще дойдеш в колежа?
— Не зная — отвърна той. Зелените му очи бяха замислени, докато отпиваше от питието си.
Това също бе неочаквано, но си припомних разговора ми с майка му. Какво ще стане, ако аз съм пазител на Лиса в колежа, а той е с нас през следващите четири години? Бях напълно сигурна, че Даниела смята, че през лятото ще се разделим. Аз също мислех така… и се изненадах от облекчението, което изпитах при мисълта, че можем да бъдем заедно. Дмитрий винаги щеше да изпълва сърцето ми с болка и копнеж, но в същото време не исках Ейдриън да напуска живота ми.
Ухилих му се и отпуснах ръка върху неговата.
— Не съм сигурна какво ще правя с теб, ако станеш разумен и порядъчен.
Той вдигна ръката ми, поднесе я към устните си и я целуна.
— Имам някои идеи — промълви. Не зная дали бяха думите му, или усещането на топлите му устни до кожата ми, но цялата настръхнах. Тъкмо се канех да попитам какви са тези идеи, когато бяхме прекъснати… от Ханс.
— Хатауей — произнесе той с вдигнати вежди, застанал до масата. — Ние двамата явно имаме различна представа за определението „наказание“.
Имаше право. Според моите, наказанието включваше такива неща като бой с камшици и глад, а не подреждане на картотека.
— Ти не ми каза да се върна след срещата ми с кралицата — оправдах се, вместо да го светна за въпросните различия.
Той ме изгледа раздразнено.
— Не съм ти казвал също и да отиваш на среща с приятеля си. Хайде. Обратно в архива.
— Но обедната ми почивка почти наближава!
— Ще имаш обедна почивка след два часа, като всички нас.