Млъкна и прехапа устни, сякаш волята му не бе достатъчна, за да го спре да говори. Лиса се втренчи в него. Двамата се питаха как щеше да завърши изречението. Какво не би я оставил да рискува? Да се излага на опасност? Поне това предположих аз.
Но дори и без думи изражението му бе достатъчно красноречиво. През очите на Лиса видях как се опива от лицето й и се опитва да го скрие. Накрая трепна, като се отдръпна колкото бе възможно по-далеч от нея.
— Чудесно. Прави каквото искаш. Не ми пука.
След това нито един от двамата не проговори, а след като за мен вече беше време за обяд, се върнах в моята реалност, готова да се насладя на краткотрайната почивка от картотекирането. Ала надеждите ми бяха попарени от Ханс, който заяви, че трябва да продължа да работя.
— Хайде стига! Не е ли време за обедна почивка? Поне ми подхвърлете къшей хляб.
— Аз те нахраних. Е, добре де, ти сама се нахрани, когато погълна наведнъж онзи сандвич. Нали тогава искаше обедната си почивка. Е, получи я. А сега продължавай да работиш.
Ударих с юмрук по безкрайната купчина папки пред мен.
— Не може ли поне да правя нещо друго? Да боядисвам сгради? Да разчиствам камъни?
— Боя се, че не. — Ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка. — Има много неща, които трябва да се свършат.
— Колко дълго? Колко дълго ще ме наказваш?
Ханс сви рамене.
— Докато някой ми каже да спра.
Остави ме отново сама, а аз се облегнах на стола. Нужна ми беше цялата сила на волята, за да не прекатуря масата пред себе си. Сигурно щеше поне за кратко да ме накара да се почувствам по-добре, ала щеше да унищожи целия ми досегашен труд. Въздъхнах и се захванах за работа.
Когато малко по-късно се върнах в съзнанието й, Лиса беше на вечеря. Технически тя може и да беше в чест на рождения й ден, но всъщност беше префърцунен кралски разговор с Присила. Едва ли е най-забавният начин да отпразнуваш рождения си ден, реших аз. Заклех се да си наваксаме, когато най-после отново се сдобия със свободата си. Щяхме да си устроим истински купон и аз щях да й дам моя подарък: жестоки кожени ботуши, с които Ейдриън ми помогна да се сдобия, още докато бяхме в Академията.
Щеше да е по-интересно да съм в главата на Кристиан, ала тъй като беше невъзможно, се върнах в моята и се замислих за по-ранния ми разговор с Ейдриън. Дали това наказание най-сетне щеше да свърши? Дали официален кралски декрет ще ни събере най-после с Лиса, въпреки обичайната политика на пазителите?
Да се опитвам да разбера всичко това, беше все едно да се въртя в колело за хамстери. Много работа. Никакъв прогрес. Но докато се усетя, и вечерята бе приключила, а Лиса и групата й се бяха насочили към вратата на ресторанта. Навън вече бе съвсем тъмно и Лиса се чувстваше странно заради човешкото дневно разписание. Ако беше в училище или в двора, сега щеше да е средата на деня. Вместо това те се връщаха в хотела, за да си легнат. Е, вероятно не веднага. Не се съмнявах, че Лиса и Кристиан ще престанат да се цупят един на друг и ще се заемат отново с пронизването на възглавници. Колкото и да ми се искаше тези двамата отново да бъдат гаджета, разумът ми диктуваше, че ще са в по-голяма безопасност, ако са разделени.
Или може би не.
Групата се бе задържала в ресторанта доста след обичайния час за вечеря и затова паркингът беше почти празен, докато го пресичаха. Двамата пазители не бяха паркирали най-отзад, но не бяха и много близо до главния вход. Но колите бяха спрени до стълб с улична лампа, която осветяваше по-голямата част от паркинга.
Само дето сега не светеше. Лампата беше счупена.
Грант и пазителят на Присила го забелязаха веднага. Беше един от онези малки детайли, които бяхме обучени да забелязваме: всичко необичайно, всичко, което може да е било променено. За част от секундата двамата извадиха сребърните си колове и оградиха мороите. В същия миг Серена и пазителят, който охраняваше Кристиан, ги последваха. Това също бе едно от нещата, за които бяха обучени. Винаги да са нащрек. Реагирай. Следвай колегата си.
Те бяха бързи. Всички бяха бързи. Ала това нямаше значение.
Защото най-внезапно отвсякъде изскочиха стригои.
Дори не съм напълно сигурна откъде се появиха. Може би са били зад колите или притаени в краищата на паркинга. Ако имах гледка от птичи поглед върху ситуацията или присъствах там, моята „аларма“, гаденето, щеше да ме предупреди за тях. Тогава навярно щях да имам по-добра представа за случващото се. Но аз наблюдавах сцената през очите на Лиса, а пазителите правеха всичко по силите си, за да я блокират от стригоите, които, що се отнасяше до нея, се появиха изневиделица, все едно с магическа пръчка. Повечето от случващото се беше за нея като в мъгла. Бодигардовете й я бутаха наоколо, опитвайки се да я предпазят, докато чудовищата с бели лица и червени очи изскачаха от всички страни. Тя виждаше всичко през някаква мъгла на страх и вцепенение.