Двете и преди бяхме виждали да умират хора. Серена, бърза и силна, както в хотелската стая, прониза един мъж стригой в сърцето. Тогава една жена стригой скочи върху пазителя на Присила и прекърши врата му. С някаква далечна част на съзнанието си Лиса усещаше ръцете на Кристиан, които я обгръщаха и притискаха към джипа, докато той я закриваше с тялото си. Останалите пазители също се опитваха да оформят предпазен пръстен, но атаките на противниците им не позволяваха и кръгът им се разпадна.
Един по един стригоите убиваха пазителите. Не беше заради липса на умения, просто врагът беше по-многоброен. Една жена стригой разкъса гърлото на Грант със зъби. Серена бе запратена с все сила върху асфалта. Падна по лице и не помръдна. И ужас на ужасите, стригоите, изглежда, не щадяха и мороите. Лиса, притисната толкова силно до джипа, че й се струваше, че се е сляла с автомобила, гледаше с широко отворени очи как един стригой бързо и ефективно разкъса шията на Присила и спря, за да изпие кръвта й. Жената морой нямаше дори време да се изненада, но поне й бе спестено истинско страдание. Ендорфините притъпиха болката, докато кръвта и животът й бяха изсмукани от тялото й.
Емоциите на Лиса минаха отвъд страха, когато вече не чувстваш нищо. Тя беше в шок. Вцепенена. Със студена, безмилостна сигурност знаеше, че смъртта й наближава и се бе примирила. Ръката й намери тази на Кристиан и я стисна силно. Когато се извърна към него, Лиса изпита малка утеха, че последното, което ще види в този живот, ще са красивите му, кристално сини очи. От изражението на лицето му разбра, че и той мисли същото. В очите му имаше топлина, любов и…
Пълен и абсолютен потрес.
Очите му се разшириха, втренчени в нещо зад Лиса. В същия миг една ръка сграбчи Лиса за рамото и я завъртя. Това е, прошепна й един слаб глас. Сега ще умра.
Тогава тя разбра изумлението на Кристиан.
Пред нея беше Дмитрий.
И тя като мен изпита същото сюрреалистично чувство, че хем е Дмитрий, хем не е той. Чертите му уж бяха същите… и в същото време беше толкова различен. Тя се опита да каже нещо, каквото и да е, но въпреки че думите се оформиха върху устните й, не можа да ги изрече.
Внезапно я лъхна горещина, зад нея избухна огнено кълбо и ярката му светлина освети бледите черти на Дмитрий. Нито Лиса, нито аз имахме нужда да видим Кристиан, за да знаем, че е негово дело. Или шокът от появата на Дмитрий, или страхът за Лиса го бяха тласнали към действие. Дмитрий присви леко очи срещу светлината, но после устните му се извиха в жестока усмивка, а ръката, отпусната върху рамото на Лиса се плъзна към врата й.
— Угаси го — каза. — Угаси го или тя ще умре.
Лиса най-после проговори, макар че почти бе останала без дъх от ужас.
— Не го слушай — изхъхри, — той и без това ще ни убие.
Но горещината и светлината зад нея изчезнаха. Сенките отново паднаха върху лицето на Дмитрий. Кристиан никога не би рискувал живота й, макар да мислеше, че е права. Вече едва ли имаше значение.
— Всъщност — заговори Дмитрий и гласът му прозвуча любезно в контраст с мрачната сцена, — предпочитам вие двамата да останете живи. Поне още малко.
Усетих как Лиса се намръщи. Не бих се изненадала, ако и Кристиан бе последвал примера й, съдейки по объркания тон на гласа му. Дори не успя да направи някоя хаплива забележка. Можеше единствено да попита очевидното:
— Защо?
Очите на Дмитрий проблеснаха.
— Защото ми трябвате като примамка за Роуз.
Глава 15
Тогава в паникьосаното ми съзнание идеята веднага да се втурна към Лихай — въпреки че се намираше на километри оттук — ми се стори най-железният план. Но след миг осъзнах, че това не е по моите възможности. Всъщност беше далеч, далеч извън тях.
Когато скочих от стола и се стрелнах навън от стаята, изведнъж изпитах копнеж по Албърта. Виждала съм я как се впуска в действие в „Свети Владимир“ и знаех, че тя може да овладее и най-кризисната ситуация. В този момент отношенията ни бяха такива, че тя би реагирала на всеки мой зов за помощ или предупреждение за надвиснала опасност. Пазителите в кралския двор все още бяха непознати за мен. При кого да отида? При Ханс? Типът, който ме мразеше? Той нямаше да ми повярва, не както Албърта или майка ми. Докато тичах по тихите коридори, отхвърлих всички тези притеснения. Това нямаше значение. Щях да го накарам да ми повярва. Ще намеря някой, който ще ми повярва. Някой, който можеше да измъкне Лиса и Кристиан от този ужас.