Само ти можеш, изсъска гласът в главата ми. Ти си тази, която Дмитрий иска.
Пропъдих и тази мисъл, най-вече, защото заслепена от ужас и тревога, налетях на някого в коридора.
Нададох приглушен вик, което прозвуча като „умф“, когато лицето ми се блъсна в нечия гръд. Вдигнах глава. Михаил. В друг случай бих изпитала облекчение, но в момента бях обезумяла от тревога и щях да се пръсна от пулсиращия в мен адреналин. Сграбчих го за ръкава и го задърпах към стълбите.
— Хайде! Трябва да получим помощ!
Михаил не помръдна, въпреки яростното ми теглене. Намръщи се, но лицето му остана спокойно.
— За какво говориш?
— Лиса! Лиса! И Кристиан! Бяха пленени от стригои, от Дмитрий. Можем да ги намерим. Аз мога да ги намеря. Но трябва да побързаме.
Объркването на Михаил нарасна.
— Роуз… колко време си там долу?
Нямах време за това. Пуснах го и хукнах нагоре по стълбите към главните етажи на комплекса. Миг по-късно чух стъпките му зад мен. Когато стигнах до кабинета в щаба на пазителите, очаквах някой да ме смъмри, задето съм напуснала работата си, само че… никой, изглежда, не ме забеляза.
В кабинета цареше хаос. Пазителите тичаха наоколо, звъняха телефони, обаждаха се и всички говореха като обезумели. Те знаеха, осъзнах. Те вече знаеха.
— Ханс! — извиках, докато си проправях път през тълпата. Той беше в другия край на стаята и тъкмо приключваше разговор по мобилния си телефон. — Ханс, аз зная къде са. Зная къде стригоите са отвели Лиса и Кристиан.
— Хатауей, нямам време за теб… — Млъкна и спря да се мръщи. — Вие имате онази връзка.
Зяпнах го смаяно. Бях подготвена да ме пропъди като досадна напаст. Бях готова за дълги обяснения, докато го убедя. Кимнах бързо.
— Видях го. Видях как се случи всичко. — Сега аз се намръщих. — А ти откъде знаеш?
— Серена — отвърна той мрачно.
— Серена е мъртва…
Той поклати глава.
— Не, не още. Макар че по телефона със сигурност звучеше като мъртвец, ако те биха могли да говорят. Каквото и да се е случило, тя със сетни сили е успяла да се обади. Изпратихме алхимиците да я приберат и… да почистят.
Припомних си случилото се и как Серена бе запратена към асфалта. Ударът беше много силен и когато тя не помръдна, предположих най-лошото. Все пак, ако тя е оцеляла — и очевидно беше — си я представих как измъква мобилния телефон от джоба си с окървавени ръце…
Моля те, моля те, нека да е жива…, помислих си, без да зная на кого точно се моля.
— Ела — рече Ханс. — Нуждаем се от теб. Вече се сформират спасителни екипи.
Това беше поредната изненада. Не очаквах толкова бързо да се съгласи да ме включи. Изпълних се с непознато досега уважение към Ханс. Той може и да се държеше като задник, но беше лидер. Щом нещо бе ценно, той не се колебаеше да го използва. С едно бързо движение изскочи през вратата, последван от неколцина пазители. Аз подтичвах, за да не изоставам и видях, че и Михаил идва с нас.
— Организирате спасителна акция — казах аз на Ханс. — Това е… нещо изключително. — Поколебах се, преди да изговоря думите. Със сигурност не исках да го обезкуражавам. Но не беше обичайно да се спасяват морои. Спасителната операция, организирана след нападението на Академията, беше изключение, за което бе нужно доста убеждаване.
Ханс ме изгледа мрачно.
— Както и принцеса Драгомир.
Лиса беше ценна за мен, много по-скъпа от всичко на този свят. Осъзнах, че и за мороите беше не по-малко ценна. Повечето морои, заловени от стригои, се смятаха за мъртви, но тя не беше само една от многото. Тя беше последната от семейството, последната от една от дванадесетте древни фамилии. Загубата й щеше да бъде удар не само по културата на мороите. Щеше да бъде знак, зловещо предзнаменование, че стригоите наистина са ни победили. Заради нея пазителите щяха да рискуват организирането на спасителна мисия.
Всъщност, изглежда, бяха готови да рискуват много неща. Когато пристигнахме в гаража, където се намираха автомобилите на кралския двор, видях да пристигат още много пазители, както и морои. Разпознах няколко. Таша Озера беше сред тях и останалите също като нея владееха магията на огъня. Ако бях научила нещо, то беше колко ценни са те в битка. Изглежда, спорът дали мороите да участват в директна схватка щеше да бъде забравен засега и аз бях удивена колко бързо се бе сформирала тази група. Очите на Таша срещнаха моите, лицето й бе бледо и изпито. Не ми каза нищо. Не беше нужно.