Ханс издаваше заповеди, разделяше хората на групи и ги разпределяше по автомобилите. С целия самоконтрол, на който бях способна, чаках търпеливо до него. Неспокойната ми натура ме подтикваше да скоча и да настоявам да ми кажат какво ще правя. Той ще стигне и до мен, повтарях си. Има задача за мен; просто трябва да почакам.
Още едно изпитание за самоконтрола ми беше Лиса. След като напуснах съзнанието й, не можех да се върна. Още не. Не бих понесла да ги видя, да видя Дмитрий. Осъзнавах, че трябва да го направя, след като започна да давам указания на пазителите, но засега се сдържах. Знаех, че Лиса е жива. В момента това беше най-важното.
Нервите ми бяха толкова опънати, че когато някой докосна рамото ми, едва не се извърнах с изваден кол в ръка.
— Ейдриън… — промълвих задъхано. — Какво правиш тук?
Той стоеше там, вперил поглед в мен, а ръката му нежно разроши косата ми. Само два пъти бях виждала върху лицето му това сериозно, мрачно изражение. И както обикновено, не ми хареса. Ейдриън беше един от онези хора, които би трябвало винаги да се усмихват.
— Веднага щом научих, знаех къде ще те намеря.
Поклатих глава.
— Случило се е преди… не зная, десет минути? — Времето ми се губеше. — Как е възможно всички да научат толкова скоро?
— Разпространиха новините в двора веднага щом са станали достояние. Имат система за незабавно реагиране. На практика кралицата е заключена под засилена охрана.
— Какво? Защо? — Не зная защо, но това ме ядоса. Татяна не беше застрашена. — Защо се хабят ресурси за нея? — При тези мои думи стоящият наблизо пазител ме огледа критично от главата до петите.
Ейдриън сви рамене.
— Доколкото зная, атаката на стригоите е сравнително наблизо, нали? Те са решили, че това е сериозна заплаха за сигурността ни.
Сравнително беше ключовата дума. Лихай беше на час и половина път от двора. Пазителите винаги бяха нащрек, кажи-речи в състояние на постоянна бойна готовност, макар че с всяка изминала секунда ми се искаше да се движат по-бързо и най-сетне да се задействат. Ако Ейдриън не беше дошъл, без съмнение вече щях да съм изгубила търпение и да съм казала на Ханс да побърза.
— Беше Дмитрий — прошепнах на Ейдриън. Не бях сигурна дали трябва да кажа на някой друг за това. — Той ги отвлече. Използва ги като примамка за мен.
Лицето на Ейдриън потъмня още повече.
— Роуз… не можеш… — Гласът му заглъхна, но аз знаех какво иска да каже.
— Имам ли избор? — Възкликнах. — Трябва да отида. Тя е най-добрата ми приятелка и аз съм единствената, която може да ги отведе при нея.
— Това е капан.
— Зная. И той знае, че зная.
— Какво ще правиш? — Отново знаех какво има предвид.
Погледнах към сребърния кол, който преди малко несъзнателно бях извадила.
— Каквото съм длъжна. Трябва… трябва да го убия.
— Добре — рече Ейдриън и по лицето му се изписа облекчение. — Радвам се.
Поради някаква причина това ме вбеси.
— Господи — процедих гневно, — нима си толкова нетърпелив да се отървеш от съперника си?
Лицето на Ейдриън отново стана сериозно.
— Не. Само зная, че докато той е жив — или по-точно нещо като жив — ти си в опасност. А това е нещо, което не мога да понеса. Не мога да понеса мисълта, че залогът е твоят живот. А това е истината, Роуз. Докато той не изчезне напълно, ти никога няма да си в безопасност. Аз имам нужда ти да си в безопасност. Няма… няма да понеса, ако ти се случи нещо.
Избликът ми на гняв умря така бързо, както бе избухнал.
— О, Ейдриън, съжалявам…
Оставих се да ме привлече в обятията си. Отпуснах глава на гърдите му и усетих туптенето на сърцето му, меката коприна на ризата му. Позволих си този краткотраен миг на утеха. Искаше ми се да потъна завинаги в него. Не исках да бъда в плен на този разяждащ страх: за Лиса и за Дмитрий. Изстинах, когато внезапно осъзнах нещо. Без значение какво ще се случи, тази нощ щях да изгубя един от двамата. Ако спасях Лиса, Дмитрий щеше да умре. Ако той оцелееше, тя щеше да умре. Тази история нямаше щастлив край, нищо не можеше да попречи сърцето ми да бъде разбито на хиляди късчета.