Ейдриън погали челото ми с устни, сетне ги сведе към моите.
— Бъди внимателна, Роуз. Без значение какво ще се случи, моля те, моля те бъди внимателна. Не мога да те изгубя.
Не знаех какво да му кажа, как да отговоря на всички чувства, които го изпълваха. Разумът и сърцето ми бяха залети от толкова много смесени емоции, че едва можех да мисля. Вместо това приближих устните си към неговите и го целунах. В цялата смъртоносна вихрушка тази нощ тази целувка беше най-силната, която двамата някога сме си разменяли. Беше жива. Аз бях жива и исках да остана жива. Исках да доведа Лиса обратно и исках отново да се завърна в обятията на Ейдриън, към устните му, към целия този живот…
— Хатауей! Мили Боже, трябва ли да те полея с маркуч, за да охладя страстите ти?
Отдръпнах се рязко от Ейдриън и видях Ханс, вперил кръвнишки поглед в мен. Повечето от джиповете вече бяха натоварени. Сега беше мой ред да действам. Погледнах за последен път Ейдриън за сбогом, а той се насили да ми отвърне с нещо, което би трябвало да изобразява смела усмивка.
— Бъди внимателна — повтори той. — Доведи ги… и доведи и себе си.
Кимнах му кратко и последвах нетърпеливия Ханс към един от джиповете. Когато се плъзнах на задната седалка, ме обзе най-странното чувство на дежа вю. Толкова много приличаше на онзи път, когато Виктор отвлече Лиса, че едва не се смръзнах. Тогава също пътувах в подобен черен джип и насочвах пазителите към мястото, където я държаха. Само че тогава до мен седеше Дмитрий, някогашният прекрасен, смел Дмитрий. При това тези спомени бяха толкова дълбоко запечатани в ума и сърцето ми, че можех да си представя и най-малката подробност: начина, по който той затъкваше косата си зад ушите, непоколебимия поглед в тъмнокафявите му очи, докато настъпваше педала на газта, за да стигнем по-бързо при Лиса. Беше толкова решен, толкова готов да направи това, което беше правилно.
Този Дмитрий, Дмитрий стригоят, също беше решен. Но по съвсем различен начин.
— Ще можеш ли да се справиш? — попита Ханс от предната седалка. Една ръка стисна нежно рамото ми и аз се сепнах, когато видях Таша, седнала до мен. Изобщо не бях забелязала, че пътува в нашата кола. — Разчитаме на теб.
Кимнах, изпълнена с желание да заслужа уважението му. Както повеляваха традициите на пазителите, лицето ми беше лишено от емоции. Опитвах се да не мисля за конфликта между предишния и сегашния Дмитрий. Да не си припомням, че през онази нощ, когато преследвахме Виктор и Лиса, беше същата нощ, когато двамата с Дмитрий се поддадохме на магията за съблазняване…
— Посока Лихай — обявих със студен глас. Сега бях пазител. — Когато приближим, ще ви казвам накъде точно да се насочим.
Бяха изминали около двадесет минути, когато усетих, че групата на Лиса спря. Дмитрий очевидно бе избрал скривалище не много далеч от университета, където щяхме да ги намерим по-лесно, отколкото ако се движеха. Разбира се, трябваше да си напомня, че Дмитрий искаше да бъде намерен. Тъй като знаех, че пазителите няма да се нуждаят от моите указания, докато не приближим Лихай, събрах сили и скочих в главата на Лиса, за да разбера какво става.
Лиса и Кристиан не бяха наранени, като се изключи бутането и влаченето. Намираха се в нещо, което приличаше на складово помещение, което не е било използвано много дълго време. Дебел слой прах покриваше всичко и на места беше толкова много, че не можеха да се различат предметите, струпани върху разнебитените лавици. Може би някакви инструменти. Тук-там се виждаха пръснати листа, както и разкъсани кашони. Стаята се осветяваше от една гола крушка, която й придаваше още по-мрачен и потискащ вид.
Лиса и Кристиан седяха на дървени столове с облегалки, а ръцете им бяха вързани с въжета зад гърбовете. За миг отново ме връхлетя дежа вю. Спомних си последната зима, когато аз, заедно с мои приятели, бяхме завързани за столове и държани в плен от стригои. Те пиха кръв от Еди, а Мейсън умря…
Не. Не мисли за това, Роуз. Лиса и Кристиан са живи. Още нищо не им се е случило. Нищо няма да им се случи.
В момента умът на Лиса бе съсредоточен върху обкръжаващата я обстановка, но като проникнах малко по-навътре, видях как изглежда сградата отвън, когато я бяха довели. Приличаше на склад — стар, изоставен склад — което го правеше идеално убежище за стригоите, където да се скрият с пленниците си.