В стаята имаше четирима стригои, но що се отнасяше до Лиса, само един имаше значение. Дмитрий. Разбирах реакцията й. Да го видя като стригой, беше тежко за мен. Дори сюрреалистично. Но някак си успях да привикна след цялото време, което прекарах с него. При все това дори аз понякога се изненадвах от вида му. Но Лиса изобщо не беше подготвена и беше в пълен шок.
Днес Дмитрий носеше пусната тъмнокестенявата си коса, която стигаше до брадичката му, така както винаги съм го харесвала, и крачеше припряно из стаята. Дългото му кожено палто се вееше около него. Почти през цялото време беше с гръб към Лиса и Кристиан, което беше още по-притеснително за нея. Като не виждаше лицето му, тя почти вярваше, че това е Дмитрий, когото винаги бе познавала. Той спореше с останалите трима, докато кръстосваше малкото пространство. Възбудата сякаш се излъчваше на осезаеми вълни от него.
— Ако пазителите наистина ще дойдат — озъби се едната жена стригой, — тогава би трябвало да сме на пост отвън. — Тя беше висока, слаба и червенокоса и навярно е била морой, преди да бъде превърната. От тона й личеше, че не вярва наистина пазителите да дойдат.
— Ще дойдат — заяви Дмитрий с нисък глас, с онзи готин акцент, който накара сърцето ми да се свие от божа. — Сигурен съм.
— Тогава ми позволи да изляза оттук и да си върша работата! — тросна му се жената стригой. — Не е нужно да стоим тук и да дундуркаме тези двамата. — Тонът й бе снизходителен. Дори презрителен. Беше разбираемо. Всички в света на вампирите знаеха, че мороите не се бият, а Лиса и Кристиан бяха здраво вързани.
— Ти не ги познаваш — възрази Дмитрий. — Те са опасни. Дори не съм сигурен дали не трябва да засилим охраната им.
— Това е нелепо!
С плавно движение Дмитрий се извърна и я зашлеви с опакото на ръката си. От удара тя се олюля и очите й се разшириха от ярост и изненада. Той възобнови кръстосването си из помещението, все едно нищо не се бе случило.
— Ще стоиш тук и ще ги пазиш толкова дълго, колкото ти кажа, ясно ли е? — Тя му хвърли свиреп поглед и докосна предпазливо лицето си, но нищо не каза. Дмитрий погледна към останалите. — Вие също ще останете. Ако пазителите проникнат дотук, ще ми трябвате не само за охрана.
— Откъде знаеш? — обади се друг стригой с черна коса, който някога може би е бил човек. Рядко срещано сред стригоите. — Откъде знаеш, че ще дойдат?
Стригоите притежават идеален слух, но докато се караха, Лиса имаше кратка възможност да поговори незабелязано с Кристиан.
— Можеш ли да изгориш въжетата ми? — промълви тя с едва доловим глас. — Също както при случая с Роуз?
Кристиан се намръщи. Когато двамата с него бяхме пленени, той бе направил точно това, за да ме освободи. Адски болеше и имах огромни мехури по ръцете и китките.
— Те ще забележат — също толкова тихо отвърна Кристиан. Разговорът им секна, защото Дмитрий рязко спря и се извърна към Лиса.
Тя ахна при това внезапно и неочаквано движение. Той приближи светкавично към нея, коленичи и се взря в очите й. Лиса потрепери, въпреки всички усилия на волята. Никога досега не е била толкова близо до стригой, а фактът, че това бе Дмитрий, правеше нещата още по-лоши. Червените пръстени около зениците му като че ли я прогаряха. Острите кучешки зъби изглеждаха готови за атака.
Ръката му се стрелна и я сграбчи за врата, като наклони лицето й, така че да погледне по-добре в очите й. Пръстите му се забиха в кожата й, не достатъчно дълбоко, за да се задуши, но достатъчно по-късно да й останат синини. Ако изобщо имаше по-късно.
— Зная, че пазителите ще дойдат, защото Роуз ни наблюдава — рече Дмитрий. — Нали, Роуз? — Отпусна малко хватката си и прокара пръсти по гърлото на Лиса, толкова нежно…
Все едно в този миг се взираше в моите очи. Моята душа. Дори имах чувството, че милва моята шия. Знаех, че е невъзможно. Връзката беше само между Лиса и мен. Никой не можеше да я види. И въпреки това в този момент сякаш не съществуваше никой друг, освен той и аз. Все едно Лиса не беше между нас.
— Ти си там, Роуз. — На устните му затрептя безмилостна усмивка. — Ти няма да ги изоставиш. Освен това не си толкова глупава, че да дойдеш сама, нали? Може би някога щеше, но вече не.
Изскочих от главата й, неспособна да се взирам в онези очи и да гледам как и те се взират в мен. Дали беше в резултат на собствения ми страх, или бе отражение на този на Лиса, но открих, че тялото ми трепери. Насилих се да спра и се опитах да укротя бясното препускане на сърцето си. Преглътнах и се огледах да видя дали някой е забелязал, но всички бяха погълнати в обсъждане на стратегията, с изключение на Таша.