Един от тях ще умре тази нощ. Лиса или Дмитрий.
След като бях достигнала целта ни, повече не се нуждаех от допълнителна защита. Ханс извади кола си и се хвърли срещу първия стригой, на който се натъкнахме. Останалите от групата ми последваха примера му. Изсипахме се в стаята и ако си мислех, че преди малко цареше хаос, то той беше нищо в сравнение с това, което последва сега. Всички ние — пазители и стригои — едва се побирахме в помещението, което означаваше, че се биехме много, много близко един до друг, в почти ръкопашен бой. Жената стригой — тази, която Дмитрий бе зашлевил по-рано — ме нападна. Отвърнах машинално, като едва обърнах внимание, че колът ми прониза сърцето й. В тази стая, пълна с крясъци, сблъсъци и смърт, имаше само трима души на този свят, които имаха значение за мен: Лиса, Кристиан и Дмитрий.
Най-после го открих. Дмитрий беше с двамата ми приятели, притиснати до стената в дъното. Никой не се биеше с него. Той стоеше със скръстени ръце — крал, наблюдаващ кралството си, докато войниците му се сражават с врага. Погледът му падна върху мен, изражението му беше едновременно развеселено и очакващо. Тук щеше да свърши всичко. И двамата го знаехме. Проправих си път през тълпата, като отбягвах стригоите. Колегите ми се биеха до мен, ликвидирайки всеки, който се изправеше на пътя ми. Оставих ги да се бият и се придвижих към крайната си цел. Всичко това, което се случваше, бе довело до този миг: последния сблъсък между мен и Дмитрий.
— Красива си в битка — отбеляза Дмитрий. Студеният му глас достигна съвсем ясно до мен, въпреки глъчта на битката. — Като ангел на отмъщението, дошъл от небесата да въздаде справедливост.
— Много забавно — отвърнах и нагласих кола в ръката си. — Точно заради това съм тук.
— Ангелите падат, Роуз.
Почти го бях достигнала. През връзката от Лиса ме прониза краткотрайна болка. Изгаряне. Никой не я бе наранил, но когато с ъгъла на окото си видях ръцете й да помръдват, разбрах какво е станало. Кристиан бе направил това, за което го бе помолила: бе изгорил въжетата й. Видях как тя се раздвижи, за да освободи и него, а след това вниманието ми се фокусира отново върху Дмитрий. Ако Лиса и Кристиан бяха свободни, толкова по-добре. Двамата щяха да избягат по-лесно, след като убием останалите стригои. Ако убиехме останалите стригои.
— Създаде си доста главоболия, за да ме доведеш тук — казах на Дмитрий. — Мнозина ще умрат, от твоя и от моя страна.
Той сви нехайно рамене. Вече бях почти до него. Пред мен един пазител се биеше с плешив стригой. Липсата на коса го правеше още по-отблъскващ на фона на тебеширено бялата кожа на лицето му. Заобиколих ги.
— Няма значение — рече Дмитрий. Той се напрегна, когато приближих. — Никой от тях няма значение. Ако умрат, значи очевидно не струват нищо.
— Плячка и хищник — промърморих, припомняйки си какво ми бе казал, докато ме държеше в плен.
Стигнах до него. Сега вече никой не стоеше помежду ни. Това беше различното от предишните ни схватки, когато разполагахме с достатъчно място, за да се преценим взаимно и да планираме нападението си. Все още бяхме наблъскани в малката стая и докато се държахме на разстояние от останалите, скъсявахме това помежду си. Това беше неизгодно за мен. Стригоите превъзхождат физически пазителите; допълнителното място ни помагаше да компенсираме техните предимства с повече маневреност.
Макар че все още нямах нужда да маневрирам. Дмитрий чакаше аз да направя първото движение. Беше заел добра позиция, така че да нямам пряк достъп до сърцето му. Можех да го раня някъде другаде с кола, но той навярно щеше да отвърне на удара ми с още по-голяма сила, имайки предвид близостта ни. Затова реших също да изчакам.
— Цялата тази смърт е заради теб и ти го знаеш — заговори той. — Ако ми беше позволила да те пробудя… да бъдем заедно… нищо от това нямаше да се случи. Ние все още щяхме да сме в Русия, потънали в блаженството на прегръдките си, а всички твои приятели щяха да са в безопасност. Никой от тях нямаше да умре. Всичко е по твоя вина.
— А какво ще кажеш за хората, които щях да убивам в Русия? — настоях. Той премести малко тежестта си. Дали това бе началото? — Те нямаше да са в безопасност, ако аз…
Силен трясък отляво ме сепна. Кристиан, вече свободен, току-що бе стоварил стола си върху стригоя, който се биеше с един от пазителите. Стригоят отхвърли Кристиан като муха. Приятелят ми политна назад, удари се в стената и падна на пода със смаяно изражение. Въпреки че не биваше, му хвърлих един поглед и видях Лиса да тича към него. И, Бог да ми е на помощ, държеше кол в ръката си. Нямах представа как се бе сдобила с него. Може би го беше взела от някой паднал пазител. А може би никой от стригоите не се бе сетил да я претърси. В крайна сметка, защо, за Бога, една жена морой би носила сребърен кол?