— Спрете! Стойте настрани! — изкрещях им аз и отново се извърнах към Дмитрий. Краткотрайното разсейване можеше да ми струва много. Осъзнала, че Дмитрий се готви да нападне, се извъртях, без дори да видя какво прави. Оказа се, че се е протегнал към врата ми и неточното ми отбягване всъщност ме предпази от по-сериозно нараняване. Все пак ръката му сграбчи рамото ми и той ме запрати назад почти до мястото, където беше паднал Кристиан. Обаче за разлика от приятеля си, аз имах зад гърба си години на бойни тренировки, които ме бяха научили да реагирам бързо на подобни удари. Бях си изработила умения да запазвам равновесие. Олюлях се малко, сетне стъпих здраво на крака.
Можех само да се моля Лиса и Кристиан да ме послушат и да не направят нещо глупаво. Цялото ми внимание трябваше да бъде насочено към Дмитрий, иначе щях да бъда убита. А ако аз умра, без съмнение и Лиса и Кристиан ще умрат. Докато си проправяхме с бой път навътре в сградата, останах с впечатлението, че ние превъзхождаме по численост стригоите, макар че понякога това нямаше голямо значение. Оставаше ми само да се надявам, че колегите ми ще довършат врага, като ме оставят да свърша това, което трябва.
Дмитрий се изсмя на проявеното ми бойно умение.
— Щях да съм впечатлен, ако не беше нещо, което би могло да направи десетгодишно дете. Колкото до приятелите ти… те също се бият като десетгодишни. А що се отнася до мороите? Те всъщност са доста добри.
— Да, но ще видим дали ще ти е толкова забавно, когато те убия — озъбих се аз. Направих лъжливо движение, за да пробвам концентрацията му. Той отстъпи безгрижно настрани с елегантността на танцьор.
— Не можеш, Роуз. Не си ли го разбрала досега? Не го ли проумяваш? Ти не можеш да ме победиш. Не можеш да ме убиеш. Дори и да можеше, не би могла да се заставиш да го сториш. Ще се поколебаеш. Отново.
Не, нямаше. Точно това той не разбираше. Беше направил грешка, довеждайки Лиса тук. Тя увеличи залозите. Беше тук. Беше реална. На карта бе заложен животът й, а заради това… заради това не бих се поколебала.
Дмитрий сигурно се бе уморил да ме чака. Скочи, а ръката му отново се стрелна към врата ми. И аз отново я отбягнах, като оставих рамото ми да поеме тежестта на удара. Този път той задържа рамото ми. Дръпна ме към себе си, а в червените му очи блесна тържество. В тясното пространство, където се намирахме, това навярно бе всичко, което му бе нужно, за да ме убие. Беше получил това, което искаше.
Очевидно обаче той не беше единственият, който ме искаше. Друг стригой, навярно смятащ, че помага на Дмитрий, се промуши напред към нас и посегна към мен. Дмитрий оголи зъбите си и изгледа другия стригой с омраза и бяс.
— Тя е моя! — изсъска Дмитрий и удари силно стригоя, нещо, което той явно не очакваше.
И това бе моят шанс. Краткотрайното разсейване на Дмитрий го бе накарало да охлаби леко хватката си. Същата близост, която го правеше смъртоносен за мен, сега правеше мен не по-малко опасна. Бях до гърдите му, до сърцето му, а колът бе в ръката ми.
Никога няма да съм сигурна точно колко дълго продължи последвалата серия от събития. В някои отношения ми се струваше, че е било само колкото трае един удар на сърцето. В същото време все едно бяхме замръзнали във вечността. Не дишах. Това се случваше. Колът ми беше там…
И в следващия миг не беше.
Нещо ме блъсна силно от дясната страна, избутвайки ме от Дмитрий и съсипвайки удара ми. Препънах се и за малко да падна върху някого. Винаги съм се старала да бъда бдителна и да не пропускам нищо по време на битка, но явно този път бях проявила нехайство. Стригоите и пазителите бяха отляво. Стената, както и Лиса и Кристиан бяха отдясно.
И тъкмо Лиса и Кристиан ме бяха избутали настрани.
Мисля, че Дмитрий беше не по-малко изненадан от мен. Но съвсем се изуми, когато Лиса пристъпи към него със сребърен кол в ръка. Все едно светкавица проблесна през връзката ни и аз разбрах това, което тя много, много внимателно бе крила от мен през последния ден: беше успяла да омагьоса кола с духа. Това бе причината за възбудата й по време на последния й урок с Грант и Серена, когато пронизваха възглавниците в хотела. Мисълта, че притежава магическото оръжие, усилваше желанието й да го използва. Укриването на тази информация от мен беше не по-малък подвиг, отколкото омагьосването на кола.