Не че сега това имаше значение. С омагьосан кол или не, Лиса не можеше да приближи Дмитрий. Той също го знаеше и изненадата му тутакси бе заменена от искрена развеселеност — почти снизходителност, както когато наблюдаваш дете да върши някоя лудория. Атаката на Лиса бе несръчна. Тя не беше достатъчно бърза. Не беше достатъчно силна.
— Не! — изкрещях и се хвърлих към тях, въпреки че бях съвсем сигурна, че също няма да съм достатъчно бърза.
Внезапно пред мен избухна огнена стена от горещина и пламъци и аз едва успях инстинктивно да отстъпя назад. Огънят изскочи от пода и оформи пръстен около Дмитрий, който ме разделяше от него. Беше объркващо, но само след секунда осъзнах, че е дело на Кристиан.
— Престани! — Не знаех какво да правя, дали да атакувам Кристиан, или да скоча сред пламъците. — Ще ни изгориш живи! — Огънят беше напълно овладян, Кристиан притежаваше тези умения, но в толкова малко помещение дори овладеният огън бе смъртоносен. Дори останалите стригои се отдръпнаха.
Пламъците приближаваха Дмитрий, ставаха все по-високи и високи. Чух вика му, видях агонията по лицето му дори през огъня, който започна да обхваща краищата на палтото му. Изви се дим. Никакъв инстинкт ми крещеше, че трябва да спра това… и все пак, какво значение имаше? Дойдох тук, за да го убия. Имаше ли значение, че някой друг щеше да го стори вместо мен?
И тъкмо тогава забелязах, че Лиса продължава да напада. Огънят бе отвлякъл вниманието на Дмитрий, той крещеше, докато огнените езици го обгръщаха. Аз също крещях… за него, за нея… трудно е да се каже. Ръката на Лиса премина през пламъците и отново през връзката ме заля пронизваща болка — болка, която надвишаваше многократно предишната, докато Кристиан изгаряше въжетата. Ала тя продължи напред, без да й обръща внимание. Траекторията на удара й беше правилна. Колът бе насочен право към сърцето.
Колът продължи напред, пронизвайки го.
Е, почти.
Също както когато пронизваше възглавниците, Лиса не притежаваше достатъчно сила да забие оръжието. Почувствах как тя се стегна, призова всяка частица сила, която й бе останала. С цялата си тежест натисна отново, използвайки двете си ръце. Колът влезе малко по-навътре. Но все още не беше достатъчно. При нормална ситуация това забавяне щеше да й струва живота. Ала ситуацията не беше нормална. Дмитрий дори и не понечи да я блокира, не и с огъня, който бавно го обгръщаше. Все пак успя да се извие и да разхлаби кола, унищожавайки и малкия напредък, който Лиса бе направила. Смръщила чело тя се опита отново и натисна кола в предишното му положение.
Ала все още не беше достатъчно.
Тогава аз се окопитих. Трябваше да спра това. Ако продължаваше да се опитва да го прониже, Лиса щеше да изгори жива. Тя не притежаваше нужните умения. Или аз трябваше да го промуша, или просто да оставя огънят да го довърши. Пристъпих напред. Лиса ме зърна с периферното си зрение и изпрати към мен вълна на внушение.
Не! Остави ме да го направя!
Заповедта ме удари толкова силно, невидима стена, която ме закова на място. Стоях там замаяна едновременно от внушението и изумлението, че го е използвала върху мен. Но ми бяха нужни само няколко секунди, за да се отърся от него. Вниманието й бе насочено другаде и затова не успя да вложи пълната си сила в заповедта, а аз на свой ред бях доста устойчива на внушение.
Но това малко забавяне ми попречи да я достигна. Лиса се вкопчи в последния си шанс. Знаеше, че друг няма да има.
Още веднъж, борейки се с изгарящата болка, влагайки в това последно движение всичко, което й бе останало, тя натисна кола към сърцето на Дмитрий. Ударът й бе непохватен, беше нужно още малко извъртане и натискане за разлика от чистия удар, който един обучен пазител би нанесъл. Но несръчно забит или не, колът най-сетне достигна целта си. Прониза сърцето му. И в този миг магията нахлу през нашата връзка, познатата магия, която бях изпитвала толкова пъти, докато тя лекуваше.
Само че… тази бе сто пъти по-силна от всичко, което бях усещала досега. Замръзнах, сякаш бях под въздействие на внушението. Имах чувството, че нервите ми експлодират все едно ме е поразил гръм.
Около Лиса внезапно избухна бяла светлина, светлина, която затъмни яркостта на пламъците. Сякаш някой бе изпуснал слънцето в средата на стаята. Изкрещях и ръката ми се стрелна инстинктивно да закрие очите ми, докато се люшнах назад. От звуците наоколо разбрах, че и останалите реагират по същия начин.