Annotation
Невероятен трилър за любов, смърт и избора между тях
Опитен детектив — легенда в полицията, болезнено изобретателен престъпник, известен като 50/50 килър, и млад следовател са основните действащи лица, забъркали се в смъртоносния трилър. Предпочитаните жертви са млади двойки. Кой ще оцелее избира убиецът, който подлага на изпитание любовта им. Изненади, обрати, размисли, заблуди и жизненоважни решения дебнат читателя от всеки ред.
КОГО ЩЕ ИЗБЕРЕШ?
Абсолютно омагьосващ трилър. — „Daily Mail"
***
Стив Мосби е роден през 1976 г. в Хорсфорт, Англия. Завършил е философия. Живее и работи в Лийдс. От малък проявява интерес към писането, а по-късно се увлича от научната фантастика, трилъра и ужасите в литературата. Издал е осем романа, преведени на много езици. В момента работи над деветия си трилър.
СТИВ МОСБИ — ЧЕТИВО НА ЕДИН ДЪХ: 50/50 УБИЕЦ
ПРОЛОГ
ДВЕ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
ПЪРВА ЧАСТ
ВТОРА ЧАСТ
ТРЕТА ЧАСТ
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
ЕПИЛОГ
ОБРАБОТКА The LasT Survivors
Сканиране и разпознаване: sqnka, 2018
Корекция и форматиране: sqnka, 2018
ИНФОРМАЦИЯ ЗА ТЕКСТА
notes
1
2
3
СТИВ МОСБИ — ЧЕТИВО НА ЕДИН ДЪХ: 50/50 УБИЕЦ
ПРОЛОГ
— Може и да не ходим — заяви тя. — Ако не ти се ходи.
Джон Мърсър се погледна в огледалото и не отговори. Наблюдаваше как ръцете на съпругата му се протягат към него, за да се заемат с вратовръзката. Грижеше за него, както обикновено. Вдигна брадичка, за да й помогне, макар и малко, докато тя оформяше възела. Отначало го направи хлабав, след това внимателно го затегна.
— Хората ще проявят разбиране.
Как само му се искаше да е така. Хората щяха да се преструват, че му съчувстват, ала дълбоко в себе си щяха да знаят истината: че не е изпълнил дълга си. Представи си какви приказки плъзват в стола. Всички щяха да обсъждат факта, че отсъства, и да разправят, че сигурно му е много трудно. Независимо от това щяха да си мислят, че както и да се е чувствал, е трябвало да отиде на погребението: да стисне зъби и да си изпълни дълга. Това бе най-малкото, което можеше да направи. Сигурно щяха да са прави. Непростимо бе да не отиде. А нямаше никаква представа как ще издържи.
Ейлийн пъхна късия край на вратовръзката между копчетата на ризата и приглади издутината с ръка.
— Не е нужно да ходим, Джон.
— Ти не разбираш.
В спалнята нахлуваше оловносиня светлина. Кожата му изглеждаше бледа и отпусната в огледалото, а лицето му — почти безжизнено. Тя все още трябваше да се понапъне, за да го обхване, но напоследък той не се чувстваше толкова набит и здрав, колкото навремето. Ставаше му все по-трудно да вдига разни неща от пода. Изморяваше се прекалено бързо. В момента лицето му бе замръзнало в гримаса между тъга и празнота, а ръцете му висяха отпуснати. Неусетно кога, бе остарял. Имаше чувството, че се е случило съвсем наскоро.
Ейлийн се обади отново.
— Разбирам само, че не си добре.
— Добре съм.
Всъщност не беше. Щом си представеше как се изправя пред събралите се, нещо започваше да човърка сърцето му, да го притиска във все по-стегната хватка. Колкото повече мислеше за това, толкова по-невъзможно му бе да диша.
Зад него Ейлийн въздъхна. След това го прегърна под раменете и притисна буза към гърба му.
Усети как в гърдите му нахлува облекчение. Когато тя го прегръщаше, той си позволяваше да бъде съвсем обикновен човек, да се порадва на мига и да забрави задълженията и отговорностите си, да се отърси от всичко, което му тежеше. Посегна бавно и покри едната й ръка със своята. Нейните бяха малки и много топли.
Останаха прегърнати известно време и той не откъсваше очи от отражението им в огледалото. Макар тежестта й да му действаше успокояващо, Мърсър продължаваше да стои напълно неподвижен като статуя с празни мисли. От време на време забелязваше проблясък на притаени чувства в очите си, ала бе също като в самолет, когато зърваш земята през облаците. Така и не се намираше безопасно място, на което да приземи ума си. Все пак не можеше да остане завинаги зареян във въздуха над земята.
Стисна за последно ръката на Ейлийн, след това се откъсна от прегръдката й.
— Трябва да отида да упражня прощалното слово.
Имаше стотици причини, поради които погребенията бяха тъжни събития, ала онова, което винаги му правеше огромно впечатление, бе броят на присъстващите. Починалият сигурно щеше да остане изненадан колко популярен е бил и до живота на колко хора се е докоснал, без дори да го съзнава. По някакъв начин смъртта съумяваше да призове и събере дори случайните познати на мъртвия. Хората винаги идваха.