Реакция нямаше.
Опита още веднъж. Този път по-решително. По-висок глас, по-силно пошляпване. Нищо. Освен лекото проскърцване на дъските над главата му. Едно от децата се обръщаше в съня си. Той млъкна и замръзна на място. Тишината се върна. Във всекидневната беше топло, но не горещо. Печката бумтеше. Свали шапката от главата си и дръпна ципа на шубата. После отново се наведе над припадналата жена. Говореше й тихо, докосваше бузата и ръката й.
Ким Питърсън отвори очи.
Пето: задържаш жертвата в легнало положение, неподвижна. Някъде между петнайсет и двайсет минути. В случая това беше лесно. Нямаше нужда да я убеждава. Ким Питърсън не помръдваше. Лежеше по гръб и гледаше в тавана. Любопитно и настоятелно. Очите й се движеха, сякаш четеше нещо, написано на дъските. Нещо сложно, което не можеше да разбере.
— Помниш ли ме? — попита той.
— Разбира се — отговори тя.
— Страхувам се, че имам лоши новини.
— Андрю е мъртъв.
— За съжаление е така. Съжалявам.
— Кога?
— Преди по-малко от час.
— Как?
— Застрелян. Станало е мигновено.
— Кой го е застрелял?
— Според нас човекът, когото издирваме.
— Къде?
— В главата.
Очите й се свиха.
— Не. Питам къде се е случило.
— Извинявай. В центъра. На един паркинг.
— Какво е търсил там?
— Изпълнявал е дълга си. Проверявал е нещо.
— Той беше добър човек, знаеш ли? — рече тя.
— Знам.
— Имаме две момчета.
— Знам.
— Какво ще правя сега?
— Ще продължиш напред. Бавно, стъпка по стъпка. Ден след ден, час след час, минута след минута.
— Добре.
— Като започнеш веднага.
— Добре.
— Първата ни работа е да извикаме някой тук. Още сега. Някой, който да бъде с теб и да ти помага. Защото сега не бива да оставаш сама. Кажи на кого да се обадя.
— Защо не дойде началник Холанд?
— Искаше, но е зает с важно разследване.
— Не ти вярвам.
— Просто не може да се откъсне от разследването.
— Не е това. Не ти вярвам, че е искал да дойде.
— Чувства се отговорен. Добрият полицейски шеф винаги се чувства отговорен.
— Трябваше да дойде.
— Кого да повикам?
— Съседката.
— Как се казва?
— Алис.
— Телефонният й номер?
— Бутон три на телефона.
Ричър се огледа. Телефонът беше на стената в кухненската част на всекидневната. Безжична слушалка на черна конзола. Всякакви бутони, плюс една червена нула в отделно прозорче. Която означаваше липса на съобщения на телефонния секретар.
— Ще останеш да лежиш, нали? — подхвърли той.
Отдалечи се от нея, влезе в кухнята и вдигна телефона. Беше с нормална клавиатура за набиране на нормални номера. Плюс бутон за памет, най-вероятно за бързо набиране на запаметени номера. Едно и две със сигурност бяха за Андрю — служебен и мобилен. Ричър натисна паметта, а после цифрата три. Номерът се набра автоматично. В слушалката прозвуча сигналът „свободно“. Той изчака доста дълго. Най-накрая насреща вдигнаха. Женски глас, сънлив и неособено разтревожен. Може би и нейният съпруг патрулираше някъде по улиците. Може би децата й бяха отгледани другаде. Среднощните обаждания по телефона бяха толкова неприятни, колкото и почукването на вратата.
— Алис ли е? — попита Ричър.
— Да. Кой се обажда?
— Аз съм при съседката ви, Ким Питърсън. Тя има нужда от вас, веднага. Тази нощ убиха мъжа й.
Кратка пауза, после Алис заговори. Но Ричър не чу нищо, защото думите й потънаха в друг звук. Внезапен, силен, идващ отвън. Лаещ и виещ, пищящ и шепнещ. Звукът прекоси замръзналата земя като могъща приливна вълна, после се блъсна в стените на къщата. Стъклата задрънчаха.
Затворническите сирени.
Един без пет след полунощ.
Оставаха три часа.
38
В съзнанието на Ричър се появи кошмарна картина. Четириизмерна по отношение на времето, пространството и разстоянието. Полицаи се движат хаотично из целия град, от изток и запад, от север и юг. Реагират на заповедта на Холанд, сменят посоките и хукват към участъка. Седмината, които дежурят в къщата на Джанет Солтър, изскачат на уличката и се включват в суматохата. Скачат в колите и се насочват към затвора, изоставяйки възрастната жена на произвола на съдбата.
Тя е съвсем сама, напълно беззащитна. След като я отстрани, нападателят може да избира: да бяга, за да спаси живота си, или да се смеси с тълпата и да се върне обратно.
Знам какво да правя, беше казала Джанет Солтър.
Ричър остави телефона и се обърна към Ким Питърсън.