— Аз съм! — извика повторно той.
Влезе в кухнята и бутна вратата след себе си. Тя беше увиснала на пантите си и остана отворена. Процепът беше широк около два сантиметра. Той чу познатото съскане на тръбите, ноздрите му потрепнаха от аромата на кафе, идващ от студената електрическа кана. Влезе в малкото задно антре и щракна лампата. Вратата в долния край на стълбите беше затворена.
— Джанет? — извика той. — Това съм аз, Ричър!
Отговор нямаше.
Опита още веднъж, този път по-високо:
— Джанет?
Мълчание.
Спусна се по задното стълбище и силно почука на вратата на мазето.
— Джанет?
Никакъв отговор.
Натисна бравата.
Вратата се отвори.
Свали ръкавицата и измъкна револвера от джоба си. Направи крачка навътре и напрегна слух. В мазето цареше непрогледен мрак. Пещта боботеше, помпата свиреше на високи обороти. Плъзна лявата си ръка по стената и напипа електрически ключ.
Мазето беше празно. Нищо, освен издължените симетрични сенки на подпорните греди. Ричър влезе в стаичката с пещта. Видя само старата, боядисана в зелено инсталация, в която гореше нафтата.
Той се върна обратно и се изкачи по стълбите с насочен пистолет. Никой. Никакво движение, никакви звуци.
— Джанет? — отново извика той.
Никакъв отговор.
Това не беше добре.
Отново отиде в кухнята. Излезе от другата страна и се озова в антрето. То изглеждаше така, както го беше видял през матираното стъкло. Всичко беше на мястото си. Столът, масичката, килимът, картините, закачалката. В пълен ред. И дълбока тишина.
Откри я в библиотеката, седнала в любимото си кресло. В ръцете си държеше книга, очите й бяха отворени. Между тях зееше дупка от куршум.
Като трето око.
Вероятно бе деветмилиметров револвер.
Съзнанието на Ричър се изпразни и дълго време той не можа да помръдне. Но тялото започна да го боли. От размразяването. Ушите му горяха, сякаш някой беше насочил към тях включена бензинова лампа. После пламнаха носът, бузите, устните и брадичката. Върна се в антрето, седна на стола и започна да се клати напред-назад, обзет от агонизираща болка. Първо в краката, после в ребрата, накрая в ръцете и дългите бедрени кости. Все едно че го беше премазал валяк.
Черепът на Джанет Солтър явно не беше здрав. Задната му част се беше размазала по облегалката на креслото и бе запълнила изцяло дупката от куршум в тапицерията.
Когато всичко това приключи, ще имам много време да чета, беше казала тя.
Ричър стисна главата си с длани, положи лакти на коленете си и се втренчи в пода.
Аз съм привилегирована. Не всеки получава шанс да извърви този път.
Ричър разтърка очи и с недоумение погледна кръвта по ръцете си. Вятърът беше набил в лицето му хиляди ледени иглички. Незабележими, докато кожата му беше замръзнала. Превърнали се в хиляди капчици кръв от затоплянето. Започна да търка лицето си с длани. Избърса се в панталоните си и отново се втренчи в пода. В пастелните шарки на килима. Проследи ги една по една до точката, в която се събираха. Точно в средата. После вдигна очи и срещна погледа на Джанет Солтър. Седеше диагонално срещу него. По права линия. Вектор, който тръгваше отляво на стълбищната колона, минаваше през вратата на библиотеката, прекосяваше я на ширина и свършваше пред стола й. Под дупката в челото й се беше образувала малка запетайка. Не кръв, а капчица процедила се телесна течност.
Поглеждаше я често, после не издържаше и отново свеждаше очи към пода.
Не обичам да губя, беше й казал той. За всички ще е добре, ако това не се случи.
Закриляй и служи.
Винаги на пост.
Кухи думи.
Той беше измамник и неудачник.
Седеше на стола и чакаше. Никой не идваше. Къщата издаваше обичайните си спокойни звуци. Тя не знаеше и не се интересуваше от нищо. Водата се движеше по тръбите на отоплението, някаква прозоречна рамка леко дрънчеше, разбитата задна врата проскърцваше от вятъра. Цялата замръзнала планета потръпваше и стенеше.
Ричър вдигна слушалката и набра номера, който помнеше наизуст.
Свързахте се с Бюрото по трудова статистика. Ако знаете вътрешния номер на човека, когото търсите, можете да го наберете по всяко време.
Той набра 110.
Прищракване, тихо бръмчене.
— Да?
— Сюзан, ако обичате — рече Ричър.
— Кой?
— Аманда.
Прищракване, тихо бръмчене.
— Ричър? — обади се Сюзан.
Той не каза нищо.
— Ричър? Добре ли си?