Той мълчеше.
— Кажи нещо — настоя тя. — Или затвори.
— Някога изпитвала ли си глад? — попита той.
— Глад? Разбира се, че съм изпитвала.
— Веднъж ми се случи да изпитвам глад в продължение на цели шест месеца. „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“. Когато трябваше да изхвърлим Саддам от Кувейт. Пристигнахме там още в самото начало и останахме до края. През цялото време бяхме гладни. Нямаше нищо за ядене. Поне в моята част. А също и в ариергарда на другите. Приехме го нормално, преглътнахме го. При такива широкомащабни операции винаги има хаос. Доставките са проблем, но все пак те достигаха до хората на фронтовата линия. Затова всички търпяха. Никак не беше приятно. Аз отслабнах страшно много. Беше гадно. После се прибрахме у дома. Започнах да плюскам като прасе и скоро забравих всичко.
— А после?
— Години по-късно се озовахме в един руски влак. Хранеха ни с американски консерви. По онова време изпитвах отегчение. Когато се прибрахме, реших да направя малко проучване, за да си изясня нещата. Само за себе си. Като хоби. Но полека-лека разплетох кълбото. Оказа се, че някакъв тип от логистиката е продавал храната ни в продължение на цели десет години. Тук малко, там малко. По целия свят. Африка, Русия, Индия, Китай. На всеки, който бил готов да плаща за подобни боклуци. Действал внимателно. Никой не разбрал нищо, защото запасите били огромни. Но войната в Залива го провалила. Търсенето рязко нараснало и запасите изведнъж се стопили. Той правел доставките само на хартия, но ние гладувахме в пустинята.
— Генералът?
— По-късно го направиха генерал. Тогава беше полковник. Със сигурност не бе най-умният човек на света, но безкрайно предпазлив. Прикриваше следите си много добре, но аз го захапах здраво. Въпросът беше личен. Между него и мен. Хората ми гладуваха заради него. Успях да стигна до банковата му сметка и всичко останало. Знаеш ли за какво си харчеше парите?
— За какво?
— Всъщност не ги харчеше всичките. Спестяваше за старини. Но си беше купил един корвет, модел осемдесета година от миналия век. Според него истинска класика. Мечта за всеки колекционер. Но корветът, модел осемдесета година, бе най-лошият автомобил, произвеждан някога. Пълен боклук. Много скоро изхвърлиха от употреба двигател триста и петдесет и го смениха с триста и пет заради вредните емисии. Сто и осемдесет коня, доста по-бърз от предишния модел. Тогава нещо ми просветна. Едно е да гладуваш заради някакъв престъпен ум, но съвсем друго, когато го правиш заради идиот. Заради пълен идиот, невежа и лишен от всякакъв вкус, алчен и жалък идиот.
— И ти го закова, така ли?
— Започнах да градя обвинението така, сякаш насреща ми беше Етел Розенберг. Направо бях обезумял. Проверявах по няколко пъти и най-дребните детайли. Можех да го вкарам директно във Върховния съд. Но вместо това го повиках на разговор. Казах му, че съм много разстроен. Той беше висш офицер, награждаван с всякакви ордени и медали. И просто ми се изсмя. Или по-скоро ми се озъби с видимо пренебрежение. Сякаш беше по-достоен от мен. Но аз си рекох: „Купил си корвет, осемдесета година, значи си пълен тъпак.“ Кой е по-достоен тогава? А после му стоварих един юмрук. В корема, за да се превие на две. После започнах да блъскам главата му в бюрото.
— И какво стана?
— Пукнах му черепа. Шест месеца беше в кома. Така и не успя да се оправи напълно. А ти беше права. Фактически ме изритаха. Сто и десета част вече не беше за мен. Спаси ме само желязното обвинение. Не искаха да стигне до медиите, затова не ме изритаха открито, а само ме преместиха.
— Къде?
— Не си спомням. Адски се срамувах от себе си. Постъпката ми беше гадна. Разочаровах най-добрите командири, които съм имал някога.
Сюзан мълчеше.
— После мислих много за станалото — продължи Ричър. — Питах се защо го направих. Но и до ден-днешен нямам отговор.
— Направил си го заради твоите момчета.
— Може би.
— В името на справедливостта.
— Не съвсем. Никога не съм искал да оправям света. Може би е било правилно, но не съм го мислил.
Тя не каза нищо.
— Аз просто не харесвам хората, които вършат злини. Нали така се казва?
— Май, да. И какво стана?
— Нищо. Това е цялата история. А ти поискай да ти дадат ново бюро. В сегашното няма достойнство.
— Имах предвид какво стана сега?
Ричър не отговори.
— Кажи ми — настоя Сюзан. — Знам, че нещо се е случило.
— Откъде знаеш?
— Защото ми се обади.
— Много пъти съм ти се обаждал.
— Само когато си искал нещо. Какво искаш сега?
— Нищо, добре съм.
— Личи ти по гласа.