— Трябва да се махнеш от там. Врагът има числено преимущество. Платон няма да бъде сам.
— Надявам се да е така.
— Опасността е голяма.
— За него — промърмори Ричър.
— Помниш ли едно филмче, което си гледал като дете? — внезапно попита Сюзан. — За някакво чудовище в лагуна.
— Това още ли стои в досието ми?
— Да, в индекса на гърба.
— И ти го прочете?
— Бях заинтригувана.
— Те го възприеха погрешно. Освен това ми конфискуваха ножчето и много ме ядосаха.
— В какъв смисъл го възприеха погрешно?
— Не съм бил никакъв генетичен мутант. Родил съм се уплашен колкото всички други. Дори повече. Нощем ревях от страх като останалите. Но в един момент ми писна и започнах да тренирам волята си. Съвсем целенасочено. Успях да превърна страха в агресия. Не ми беше трудно.
— На шестгодишна възраст?
— Не. Когато го направих, бях вече трениран. Започнах на четири и приключих на петия си рожден ден.
— Това ли правиш в момента? Превръщаш чувството за вина в агресия?
— Дал съм клетва. Същата, която си дала и ти. Да се боря с всички врагове, вътрешни и външни. По всичко личи, че тук съм изправен срещу представители и на двата вида. Платон и корумпираното ченге.
— В клетвата ти има известно отклонение.
— Няма никакво отклонение. И никога не е имало.
— Между другото как стана така, че едно шестгодишно момче се е снабдило с джобно ножче? — попита тя.
— А ти не си ли имала?
— Не, разбира се.
— А сега имаш ли?
— Не.
— Трябва да си доставиш.
— А ти трябва да заминеш за Рапид Сити и да се погрижиш за себе си.
— Не разполагаме с достатъчно време.
— Ти нямаш никакъв юридически статут там.
— В такъв случай прибави още една отметка в досието ми. За да им спестиш усилията. Едно ксерокопие ще свърши работа. Всъщност не едно, а три. За ФБР, Агенцията за борба с наркотиците и местната полиция в Южна Дакота. Изпрати им ги още тази нощ.
— Не разсъждаваш правилно. Самонаказваш се. Не можеш да победиш всички. И не е нужно.
— На теб ти възложиха командването на сто и десета, нали?
— Да. И ще остана на този пост докогато пожелая.
— Този път става въпрос за важни неща.
— Винаги става въпрос за важни неща.
— Сега е различно. В момента гледам една приятна възрастна дама с дупка в челото. За мен тя беше далеч по-важна от онзи глад, за който ти разказах.
— Престани да я гледаш.
Ричър сведе очи към пода.
— Не можеш да промениш миналото — добави Сюзан.
— Знам.
— Не можеш да изкупиш вината си. И не е нужно. Онзи тип си е заслужил да изпадне в кома. Може би завинаги.
— Може би.
— Заминавай за Рапид Сити.
— Не.
— Тогава ела тук, във Вирджиния. Ще действаме заедно.
Ричър не каза нищо.
— Искаш ли да дойдеш във Вирджиния?
— Разбира се.
— Ами ела тогава — рече тя.
— Добре. Утре.
— Не, сега.
— Минава полунощ.
— Доскоро ми задаваше един въпрос.
— Така ли?
— Но вече не го задаваш.
— Какъв въпрос?
— Интересуваше се дали съм омъжена.
— Омъжена ли си?
— Не.
Ричър отново вдигна глава. И срещна безжизнения поглед на Джанет Солтър.
— Ще тръгна утре — каза той и затвори.
Два без пет след полунощ.
Оставаха два часа.
40
След три часа полет Платон започна да усеща напрежението. Това не го изненада. Животът му приличаше на видеоигра. Насреща му постоянно изскачаха разни неща. И той трябваше да се справя с тях по най-ефективния начин. От най-незначителните до най-важните. Не че незначителните бяха маловажни. Изразходваше по хиляда и петстотин долара на месец само за гумени ластици. С тях стягаше пачките, които носеше в банката. Нямаше маловажни проблеми. А за поведението му се съдеше не само по съдържанието, но и по стила. Драмата беше слабост. Особено за него.
По ирония на съдбата беше израснал като много едро дете. До седемгодишната си възраст беше по-едър от връстниците си. На осем все още можеше да се сравнява с тях. На девет беше в границите на нормалното. Но после изведнъж спря да расте. Никой не можеше да каже защо. Никой нямаше представа дали става въпрос за генетичен фактор, болест или нещо, свързано с екологията. Живак, олово или други тежки метали. Със сигурност не се дължеше на липсата на добра храна и грижи. Родителите му бяха грижовни и отговорни хора. Отначало не обръщаха внимание на проблема, надявайки се да отшуми с времето. Но той не отшумя. Баща му му обърна гръб пръв, по-късно това направи и майка му.