Днес вече никой не му обръщаше гръб.
Мобилният му телефон не беше изключен. Общите правила не се отнасяха за него. Телефонът иззвъня и той отвори капачето. Обаждаше се неговият човек. Някакво местно ченге беше проявило нездрав интерес и беше отстранено. Платон прие новината равнодушно. Беше нещо нормално за всяка голяма операция. Някакъв друг тип душел наоколо и също трябвало да бъде отстранен. Бивш военен полицай. Това също не развълнува Платон. Маловажен проблем, който не беше негов.
После дойде голямата новина. Най-сетне. Свидетелят бе мъртъв.
Платон се усмихна.
— Току-що спаси един човешки живот — каза той.
После прекъсна връзката и набра друг номер. В Бруклин, Ню Йорк. Съобщи новината. Последното препятствие бе отстранено. В момента Южна Дакота бе абсолютно сигурно място. Безпроблемна зона. Неуязвима за заплахи. Абсолютно сигурна. Руснакът се бе съгласил да преведе парите веднага. Платон напрегнато слушаше. Стори му се, че чува кликването на мишката.
На лицето му отново изплува усмивка.
Сделката беше сключена.
Затвори телефона и погледна през илюминатора. Място 1А, най-хубавото в целия самолет. Неговият самолет. Насочи поглед към Америка, която се простираше под краката му. Тъмна и внушителна. Прорязана от мигащи светлини. Погледна часовника си. Още петдесет и седем минути. После време за шоу, както винаги. Поредното предизвикателство. Поредният триумф.
Ричър се качи на втория етаж и се насочи към спалнята на Джанет Солтър. Тя се намираше в Задната част на къщата, точно над библиотеката. Светла и приятна стая, в която се носеше аромат на лавандулов талк. Банята беше разположена над част от кухнята. Над мивката имаше шкафче за лекарства. Сред тоалетните принадлежности той откри кутия с патрони 38-и калибър. Осемдесет и осем броя от оригиналните сто.
Ричър я пъхна в джоба си и затвори огледалната вратичка. Спусна се по стълбите, влезе в библиотеката и се изправи над тялото на Джанет Солтър. Измъкна книгата от омекналите й пръсти и бръкна в джоба на жилетката й за револвера. Той си беше зареден с всичките шест патрона. Никой не беше стрелял с него. Прибра го в джоба си при патроните, намести книгата в ръката й и излезе.
Полицаят, който беше убил адвоката, заместник-шефа на полицията и мисис Солтър, седеше в колата си и гледаше през предното стъкло. Намираше се на предварително определеното място в периметъра и бе лично отговорен за един километър сняг вляво от себе си и още толкова вдясно. Дори през лятото никой не би тръгнал да бяга по равната до хоризонта земя вместо по пътя. Във всеки сезон тя си оставаше прекалено гола, без никакво укритие. Кучетата щяха да го настигнат за броени минути. Бягството в дивата природа и укриването в долчинки и трапове беше останало в черно-белите гангстерски филми от далечното минало, които днес се излъчваха само през нощта от най-евтините кабеларки. В днешно време всеки беглец с малко ум в главата би използвал пътя, най-вероятно скрит под каросерията на някой камион за доставки.
Но в случая нямаше беглец. Платон беше пределно ясен по този въпрос. Затворът беше построен така, че конструкцията му предлагаше многобройни ниши и кухини. Най-вече в подпокривните пространства, където минаваха тръбите на инсталацията, а също така и под пода. Многобройни тунели за проверка и ремонт на съоръженията. Абсолютно безопасни, защото не водеха доникъде. Но напълно използваеми за различни цели, с изключение на бягството. Един сандвич и празна бутилка за пикаене бяха достатъчни, за да се скриеш за минимум дванайсет часа.
Които бяха предостатъчни.
Полицаят провери оръжието си. Направи го инстинктивно, по навик. Първо служебния пистолет в кобура, а после и другия в джоба си. И двата бяха заредени. Един патрон в цевта, плюс още четиринайсет в пълнителя.
Беше сигурен, че тези в пълнителя няма да му потрябват.
Ричър предприе последна обиколка на къщата на Джанет Солтър. Знаеше, че едва ли някога щеше да се върне тук и затова искаше да запечата обстановката максимално дълбоко в съзнанието си. Огледа внимателно всичко — входната врата, задната врата, вратата към сутерена. Кухнята, антрето, библиотеката, положението на тялото й, книгата в скута й. Заключението му беше, че са й били необходими някъде между пет и осем минути, за да се настани удобно на мястото, на което я беше застигнал куршумът. При положение че е била в състояние на паника. Това време може би й е било нужно, за да се отпусне и успокои дори в присъствието на доверено лице, каквото би трябвало да бъде въоръженото общинско ченге.