— Какво е това? — повтори Платон.
— Тройна измама — отвърна Ричър.
Главата вече го болеше от изпаренията. Очите му започваха да щипят.
— Какво? — попита Платон.
— Руснакът е купил част от хората ти. Вече си извън бизнеса.
— Решили са да ме удавят?
— Няма да те удавят — отвърна Ричър.
Такава опасност наистина не съществуваше. Площта беше прекалено голяма. Пет хиляди галона гориво можеха да покрият пода с не повече от пет сантиметра.
— Ще те изгорят — добави той.
— Глупости! — рече Платон.
Ричър не каза нищо.
— Как? — попита Платон. — Ще хвърлят запалена клечка в стълбищната шахта? Тя бързо ще угасне.
Ричър продължаваше да мълчи. Платон се изтръгна от хватката му и застана на колене. От счупения му нос бликаше кръв. От устата му също. Зъбите му бяха избити. Едното му око беше затворено. Веждите му бяха разцепени.
Стисна пистолета с две ръце.
После ги отмести.
Ричър кимна.
— Дори не си го помисляй — рече той. — Представи си какво ще стане, ако при тези изпарения излетят пламъци от дулото. Нима искаш да свършиш тяхната работа?
— Как ще го направят? — попита Платон.
Ричър не отговори. Мозъкът му усилено работеше. Представяше си обстановката на повърхността, търсеше решение.
Виж това, което виждат те.
Превърни се в тях.
Нищо. Съвпадение нямаше.
Платон беше прав.
Съвпадение щеше да има.
Мъжът от място 4Б натисна газта и насочи камиона за обезледяване на изток, към горния десен край на пистата. Петдесет метра. Четирийсет, трийсет, двайсет. Завъртя волана, камионът описа кръг и спря. 4А скочи от мястото до шофьора и грабна горящата ракета за металните крачета. Държейки я на разстояние от себе си, той се качи обратно и остави вратата отворена. Ракетата се разгоря по-ярко, запуши и започна да хвърля искри. Но не угасна. Камионът се насочи обратно. Петдесет метра, четирийсет, трийсет.
Потопът продължаваше. Сякаш никога нямаше да спре. Блъскаше и се пенеше. Вентилационната шахта наподобяваше вана с отворен докрай кран, но стократно по-голяма. Ричър стоеше на колене. Панталоните му бяха подгизнали. Дълбочината на разлятото гориво достигна сантиметър и половина. Изпаренията се сгъстяваха, дишането ставаше все по-трудно.
— Какво ще правим? — попита Платон.
— Колко бързо можеш да изкачиш тези стъпала? — отвърна с въпрос Ричър.
Платон се изправи.
— По-бързо от теб — рече той.
Стояха лице срещу лице, почти опрели носове. Ричър на колене, Платон в цял ръст.
— Едва ли — рече Ричър.
Когато всичко това приключи, ще имам много време за четене.
Замахът на Ричър за последния ъперкът започна от коляното. Дивашки примитивен удар, нанесен с огромна сила. Породил се дълбоко в земните недра, пронизал мокрия бетон, преминал през коляното, бедрото, кръста, горната част на тялото, ръката, китката, юмрука. Предизвикан от моментно, но могъщо свиване и разпускане на всички мускули и сухожилия, попаднал в целта в перфектна хармония и със страшна сила.
Челюстта на Платон се строши със зловещо пропукване, главата му отскочи назад като на парцалена кукла. За част от секундата той остана прав, после рухна на пода. От вертикално положение като подсечен.
Ричър беше сигурен, че е умрял още преди да докосне пода.
Но въпреки това реши да бъде абсолютно сигурен.
Сграбчи ушите му с две ръце и рязко завъртя главата му. В едната посока, после в другата. Усети счупването на прешлените, но продължи. Искаше да бъде сигурен, че гръбначният му стълб се е превърнал в каша.
Потопът продължаваше. Обилен, пенлив, застрашителен. Някога сухо, топло и дори уютно, овалното помещение се изпълваше с тежка миризма и отровни изпарения. Нивото на горивото бързо се повиши до три сантиметра. Бучащата вентилационна тръба в средата образуваше малки пенливи вълнички, които се разширяваха ветрилообразно към стените.
Разбира се, че всички се страхуват от смъртта, беше казала Джанет Солтър.
Зависи от формата, в която ще се появи, беше отвърнал той.
Ричър хукна да бяга.
Прецапа по пода на колене и лакти, с приведени рамене. Вдигна глава едва когато стигна стълбищната шахта, пропълзя в нея и се изправи на крака. Прехвърли тежестта на тялото си върху централната конзола и започна изкачването. Вземаше стъпалата по три наведнъж, с максималната бързина, на която беше способен. Лявата му ръка се плъзгаше по стоманения парапет, дясната търсеше опора в стената. Дишаше учестено. Звукът от стъпките му по металните стъпала потъваше в грохота на горивото, което се разливаше долу. Той продължаваше нагоре, като вземаше дори по четири стъпала наведнъж. Почти не дишаше, дробовете му стенеха от кислородния глад. Преодоляваше спиралата все по-нагоре и по-нагоре, без да брои стъпалата. Просто бягаше. Катереше се. Запъхтян и облян в пот, напрегнат до крайност. Искаше час по-скоро да излезе на повърхността.