— Ние с мисис Солтър си говорихме за суровините, които използва предполагаемата лаборатория в някогашната казарма — каза той.
— А ти смяташ, че проявяваме небрежност, а? — изгледа го началникът. — Мислиш, че я излагаме на ненужен риск, въпреки че разполагаме с алтернатива?
— Не съм казал такова нещо.
— Опитахме се, повярвай ми. Но през Болтън не преминава абсолютно нищо. Сигурни сме в това. Остава да се снабдяват някъде от запад. Но за магистралата отговарят магистралните патрули. Ние нямаме никаква юрисдикция там. Контролираме единствено двупосочния път, който минава северно от лагера. Разполагаме колите си на случаен принцип. В буквалния смисъл на думата. Преди дежурство просто хвърлям заровете на бюрото си.
— Видях ги — рече Ричър.
Холанд кимна.
— Правя го, защото не можем да си позволим пълна блокада. Досега нямаме късмет. Предполагам, че ни наблюдават доста внимателно.
— Ясно.
— Съдебният процес ще ни свърши работа. Или споразумението преди него. Няма как да стане по-рано. След един месец всичко ще приключи.
— Питърсън каза, че няма начин да заобиколите кризисния план.
— И е прав. Разбира се, ние възразихме на условията, но договорът беше сключен от кмета. За много пари, с куп допълнителни клаузи. Според една от тях Министерството на правосъдието ще ни наблюдава цяла вечност.
— Харизан кон, а?
— Повече неприятности, отколкото ползи — кимна Холанд. — Но аз все пак не съм собственик на мотел.
Ограденото имение на Платон се простираше на площ от четирийсет хектара. Пътеката през храсталаците беше дълга пет километра. Идеята му хрумна чак когато стигна далечния й край. Дръзка, както обикновено. АБН се готвеше да арестува руснака и това бе факт. Но Платон нямаше намерение да се изпречва на пътя им. Агентите трябва да видят с очите си как стоката преминава в ръцете на руснака. Но каква стока? Без съмнение нещо, което ще поддържа обвинението. Но не и количеството, което е заплатено. Предвид обстоятелствата би било ненужна проява на щедрост. Може да задържи една малка част. Всъщност една голяма част от договореното количество. Какво ще може да направи шибаният руснак? Да реве в някоя килия на затвора със строг режим и да проклина съдбата си? При всички случаи щеше да го направи. Следователно Платон можеше да му вземе парите, а после да продаде количеството още веднъж. Все едно че продаваш къща. Но този път отнасяш и печката, и стъклата от прозорците, и електрическите крушки.
Този план щеше да удвои транспортните проблеми, но той щеше да се справи. Беше сигурен, че ще намери някакво решение. С всички детайли.
Защото той е Платон, а те не са.
Джанет Солтър сервира кафето в библиотеката. Порцеланова кана, малко сметана, малко захар, три изящни чашки, три чинийки, три лъжички. Явно дежурните полицайки не бяха включени. Може би след предварителна уговорка за разграничаване на служебните от социалните задължения. Може би полицайките бяха доволни от крайния резултат. Ричър често беше изпадал в тяхното положение. Винаги бе по-добре да разделяш нещата и да се концентрираш върху онези, които са част от работата ти.
Джанет Солтър наля кафето. Чашката беше твърде малка за ръката на Ричър, но кафето беше добро. Той подуши аромата му и отпи една глътка. После звънна телефонът на началник Холанд. Той закрепи чашата в едната си ръка, а с другата го измъкна, погледна дисплея и го отвори. Слуша в продължение на осем секунди, след което го изключи и на лицето му се разля доволна усмивка.
— Току-що са заловили убиеца на адвоката.
Два без пет следобед.
Оставаха трийсет и осем часа.
15
Ричър се върна с него. Фордът „Краун Виктория“ без отличителни знаци се измъкна от тясната уличка и навлезе в дълбоките коловози. Движеше се гладко и сигурно, сякаш усещаше, че се прибира у дома. Питърсън чакаше в общата зала. И той се усмихваше широко, също като Холанд. Ричър не се усмихваше. Напротив, изпитваше дълбоки съмнения. От горчив опит знаеше, че бързото разрешаване на сериозен проблем е прекалено хубаво, за да бъде истина. В живота обикновено не ставаше точно така. Основен закон на природата.
— Кой е стрелецът? — попита той.
— Джей Нокс, шофьорът на автобуса — отвърна Питърсън.
Ричър чу историята като страничен слушател, тъй като Питърсън докладваше директно на Холанд. Преди четирийсет и пет минути едно ченге в патрулна кола забелязало пешеходец, който газел дълбокия сняг край второстепенен път на километър и половина от града. Питърсън го назова по име, наричайки го един от нашите. Вероятно бе от опитните ченгета. От качествената половина на личния състав. Когото Холанд вероятно познаваше. Та този полицай стриктно изпълнявал заповедта за повишено внимание, но дори и в това си състояние взел пешеходеца по-скоро за закъсал шофьор, отколкото за убиец. Спрял и му предложил да го закара, но отговорът на човека го накарал да се усъмни. Държал се странно и враждебно, нямал желание да разговаря. И ченгето му щракнало белезниците.