— Какво мислиш за мисис Солтър? — попита Питърсън.
— Очевидно начетена жена.
— А като свидетел?
— Отлична.
— Държи ли се според теб?
— Страхува се.
— Не бих я обвинил за това.
— Какво ще кажеш за доставката на суровини в лабораторията? Правите ли нещо за прихващане на готовия продукт, който излиза от нея?
— Опитваме се. Но за да гарантираме някакъв резултат, трябва да висим на онзи път денонощно, седем дни в седмицата.
— С подходящите хора — добави Ричър. — Някои от твоите ченгета ми изглеждат доста заспали по време на дежурство. Освен това трябва непрекъснато да повтаряш на мисис Солтър, че правите всичко възможно за нея. В момента тя изпитва чувството, че цялата тежест е върху нейните рамене.
— Казахме й, че не е длъжна да прави каквото и да било.
— Някои хора имат особено чувство за дълг — рече Ричър, вдигна слушалката и натисна девет за външна линия.
Набра номера, който помнеше наизуст и зачака началото на записа. Ако знаете вътрешния номер на човека, когото търсите, наберете го директно. Набра 110. Насреща отново прозвуча гласът на капитана с Южняшки акцент. Същият лаконичен контакт.
— Да?
— Аманда, моля — рече Ричър.
Нещо прищрака, разнесе се тихо бръмчене, заменено от нов сигнал за свободно. После прозвуча познатият глас. Топъл, приглушен, задъхан, интимен.
— Ти си истински досадник.
— Така ли? — изненада се Ричър.
— Сякаш си нямам друга работа.
— Какъв е проблемът?
— Твоето място на осем километра западно от Болтън едва ли може да се нарече център на света. В регистъра няма нищо за него.
— Трябва да има. То е изоставено. Но е по-вероятно никога да не е било използвано.
— Било ли е продадено?
— Не знам. Може би е само реституирано. Според местните ченгета е било построено на общинска земя.
— Прегледах регистъра за петдесет години назад, но не открих никакви трансфери.
— Може би все още си е наше.
— Това означава, че би трябвало да имаме някакви разходи. Инспекции на всеки две години, плюс минимална поддръжка. Но в архивите няма и следа.
— Трябва да има. Дори армията не би си позволила да построи нещо, а после да забрави за него.
— Обектът ограден ли е?
— Не знам. Намирам се на осем километра от него. Защо?
— Защото дори армията не би си позволила да построи нещо, а после да забрави за него. Следователно отсъствието му в регистъра означава, че фигурира в някакъв друг списък. Може би става въпрос за секретен обект.
— Те всички са секретни — рече Ричър.
— Но някои са по-секретни от други.
— Възрастните хора в района все още помнят, че обектът е бил охраняван от военен кордон.
— Винаги има такива кордони.
— Но колко секретен е бил този? Били са докарани и строителни работници.
— Тогава е бил секретен, а днес — изоставен. Вероятно защото е бил твърде необикновен. Което може би ще се окаже важно за теб. Но ако наистина искаш да получиш нещо, ще трябва да се поровя доста по-дълбоко.
— Можеш ли?
— Ще ти поискам нещо в замяна.
— Какво?
— Историята на вдлъбнатината върху бюрото — отговори топлият, приглушен, задъхан и интимен глас.
— Нямаш време. Нали си имаш друга работа?
— В момента просто очаквам едно обаждане.
— Нещо важно?
— Доста.
— Разкажи ми.
— Нямаме такава уговорка. Ти трябва да разказваш.
— Не ми се ще да минавам през телефонната централа.
— Няма от какво да се тревожиш. Явно онзи полковник си го е заслужил, защото не са те изритали на момента. А държавната собственост винаги е била под закрила.
— Колко дълбоко трябва да разровиш?
— Колкото пожелаеш.
— Кога ще проведеш разговора, който очакваш?
— Надявам се скоро.
— В такъв случай нямаме време за приказки. Ако утре ми предоставиш нужната информация, ще ти разкажа за онази случка.
— Поставяш условия.
— Надявах се да получа нещо срещу нищо.
— Поне ми дай някаква сламка.
— Добре — съгласи се Ричър. — Не беше полковник, а генерал-майор.
Платон реши да вечеря рано, тъй като и бездруго беше пропуснал обяда. Тръгна към кухнята, където по принцип обичаше да се отбива. За да покаже солидарността си с хората, които работеха за него. Беше убеден, че това е демократично, но на практика се оказваше чиста демонстрация на превъзходство. Хората му започваха да се кланят и усърдно да търкат плочките и домакинските уреди. Може би се страхуваха от него, въпреки че той никога не тероризираше прислугата си. Дори с пръст не ги беше докосвал. Поне днешното поколение. Двама от предшествениците им действително бяха заровени на територията на имението, но никой от сегашните не подозираше за това.