Поръча да му приготвят студени хапки и топло предястие, после извади бутилка бира от хладилника и излезе да чака в трапезарията на открито. Там измъкна мобилния си телефон и набра вилата с високите стени в Мексико Сити.
— Как се развиват нещата в Южна Дакота? — попита той.
— Преди шест часа се погрижихме за адвоката — отвърна обитателят на вилата.
— А за свидетеля?
— Още не.
— Кога ще стане?
— Скоро.
— Колко скоро?
— Много скоро.
Платон усети как кръвното му се вдига и слепоочията му започват да пулсират. После си представи следващите двайсет и четири часа. Имаше навик да мисли визуално. Обичаше да вижда хронологичните интервали линейно, като на разграфена хартия. Разгледа ги отблизо като летяща птица над морето. После попълни някои от тях, а други остави празни.
— Свържи се с човека и му предай, че работата със свидетеля не може да чака — заповяда в слушалката той.
— Добре — отвърна обитателят на вилата.
Платон прекъсна връзката и набра друг номер. Заповяда да подготвят самолета му. Проверен и зареден с гориво, готов за незабавно излитане. Фалшив план на полета към Канада. Истинската дестинация се намираше на две хиляди и седемстотин километра в едната посока и още толкова обратно. С възможност за междинно зареждане.
После проведе още един разговор. Нуждаеше се от шестима придружители. Опитни мъже, но не чак толкова опитни, че да не може да ги зареже. Ако се наложи.
Всъщност надяваше се да се наложи.
Виковете в преддверието на участъка прогониха мислите за топлия глас от главата на Ричър. Викове на човек, който говореше по телефона. Започнал с официален поздрав и няколко любезни фрази, той премина към леко отбранителен тон, примесен с нетърпение, за да завърши с необуздани крясъци. Въпросните крясъци се разпространиха в три посоки — от стареца на рецепцията към кабинета на Холанд, от Питърсън в кабинета на Холанд към стареца на рецепцията и накрая от Питърсън към общата зала.
— Проблем с рокерите — обяви Питърсън. — Току-що се обади един от тях. Трима от хората им са изчезнали и той попита защо не предприемаме мерки.
— Какво му отговорихте? — попита Ричър.
— Че работим по въпроса.
— И?
— Той каза да работим по-добре, за да не се появяват в града и да поемат нещата в свои ръце. Даде ни срок до утре.
Пет без пет следобед.
Оставаха трийсет и пет часа.
17
Питърсън отново излезе. Останал сам в общата зала, Ричър извърна глава към прозореца. Навън продължаваше да вали. Снежинките танцуваха в кръговете жълтеникава светлина на йодните лампи. Небето беше тъмно. Денят отминаваше. Дванайсет хиляди човешки същества се бяха скрили на топло в къщите наоколо. Гледаха телевизия в очакване на вечерята. В затвора на север напрежението нарастваше. На запад рокерите правеха Бог знае какво. А някъде по средата един стрелец тренираше за втория си изстрел.
Питърсън се върна.
— Според началник Холанд те блъфират — обяви той. — Твърди, че генералната им стратегия е да се придържат в рамките на закона, за да не ни дават повод за намеса.
Ричър не каза нищо.
— Ти как мислиш? — попита Питърсън.
— Има само един начин да разберем.
— Какъв?
— Разузнаване.
— Искаш да отидем при тях ли?
— Не. Ще отида само аз. И бездруго искам да се запозная с обстановката. И да разбера какво има там.
— Нали твоите хора работят по въпроса?
— Това не може да замести впечатленията на живо.
— И просто ще се появиш там, така ли?
— Ще се представя за военен инспектор. Те вероятно знаят, че инспекции на обекта се правят веднъж на две години.
— Сам?
— Защо не?
— Няма да стане. Ще ти поискат документи.
— Едва ли. Те не са редовни граждани.
— Кога мислиш да тръгнеш?
— Колкото е възможно по-скоро. Но вече се мръкна, затова мисля да тръгна утре на разсъмване.
Питърсън каза, че в участъка има резервна кола без отличителни знаци и Ричър може да я използва. После добави, че разсъмването ще зависи от времето и ще бъде факт някъде между седем и осем сутринта.
— А сега предлагам да се приберем у дома — добави той. — Ти трябва да си починеш.
— По-добре ме закарай до Джанет Солтър — поклати глава Ричър. — Тя разполага със свободни стаи и спомена, че ги е предложила за пътниците от катастрофиралия автобус. После добави, че е запозната с кризисния план на затвора. Това беше кодирано послание от нейна страна. Иска да има човек до себе си, в случай че завият сирените. Представи си как би се почувствала, ако остане сама.