— Знаеш ли какво представлява това място? — попита той.
— А ти? — контрира мъжът, който беше тръгнал след него.
— Естествено. Искам да разбера дали нашите мерки за сигурност са ефикасни.
— Чували сме разни неща — рече мъжът.
— От кого?
— От работниците, които бяха тук.
— Какви неща?
— За атомни бомби.
— Казали са, че тук има ядрени оръжия?
— Не. Казаха, че това е някаква клиника.
— Каква клиника?
— Ами например, ако бъдем нападнати през зимата — да речем, в големи градове като Ню Йорк или Чикаго хората ще носят палта и ръкавици. Само лицата им ще бъдат обгорени. Разбира се, става въпрос за хора, които се намират на километри от епицентъра. Онези, които са по-близо, просто ще се изпарят. Но който оцелее, получава възможност да дойде тук и да получи ново лице.
— Пластична хирургия?
— Протези. Нещо като маски. Тук имало стотици хиляди такива.
Ричър направи пълна обиколка около странната сграда. Оказа се, че тя е еднаква от всички страни. Солидни каменни стени, фалшиви прозорци, фронтони и релефи. Някаква зловеща пародия. Интересна отвън, но само толкова. Тайните й можеха да се разкрият само ако се влезеше вътре. Което нямаше как да стане.
Той започна да се отдалечава. После, поддавайки се на внезапен импулс, спря рязко пред най-близката къща. Първата от задния ред, разположена на една линия с втората от първия. Тълпата го беше последвала, разтегляйки се на дълга опашка от мястото, на което го беше посрещнала. Приличаше на гигантски въпросителен знак, извиващ се по пътеките между къщите. Над нея висеше тънък облак пара. Най-близо до него бе мъжът, с когото бе разговарял.
Ричър бутна вратата и тя се полуотвори.
— Това не е ваше — обади се човекът.
— Издигната е върху наш бетон и това ми е достатъчно.
— Нямаш заповед.
Ричър не отговори. Дойде му до гуша от приказки. Беше прекалено студено. Лицето му изтръпна, зъбите го заболяха. Просто отвори вратата докрай и надникна вътре.
В къщата беше тъмно и топло. В дъното боботеше нафтова печка. Във въздуха се долавяше сладникавата миризма на течно гориво. Леглата бяха дванайсет, по шест край двете стени. В далечния край имаше оградена кабина, по всяка вероятност банята. Сиви одеяла, кашони със сгънати дрехи, пердета от зебло на квадратните прозорчета.
На леглото в далечния десен ъгъл на стаята седеше млада жена. Без палто, защото беше топло. Без шапка. Осемнайсет-деветнайсет годишна. Най-много двайсет. Беше малко мрачна, но безспорно красива. Дълга светла коса, силни и правилни черти на лицето. Висока и стройна. Ричър за миг си помисли, че я беше виждал някъде. Но не беше. Просто беше запомнящ се тип. Като Ким Питърсън. Типична жителка на Южна Дакота. Не знаеше откъде се бяха домъкнали тези типове, но явно използваха помощта на местните хора.
Отстъпи крачка назад и затвори вратата. Обърна се към мъжа, който продължаваше да пази двуметрова дистанция и попита:
— Ще ми покажеш ли и останалите къщи?
— Щом искаш — кимна рокерът, без да демонстрира някаква неохота.
Просто раздвижи краката си под дебелите дрехи и започна да отваря една след друга вратите на дървените къщички по пътеките. Четиринайсет от тях бяха абсолютно еднакви. Две редици легла, груби пердета, нафтови печки, кашони, сиви одеяла, сгънати дрехи. Никакви скамейки, никакви работни маси, никаква стъклени епруветки или газови горелки, никакво лабораторно оборудване. И никакви хора. Момичето в първата къща беше единственото, което беше останало на закрито, без да работи. Може би беше болно.
Последната дървена къщичка на втория ред се оказа кухня. Две готварски печки в дъното, няколко дървени маси край стените, грубо сковани лавици с чинии, купи, чаши и оскъдни хранителни запаси. Полупразни буркани с брашно, захар и кафе. Няколко самотни кутии с варива и спагети заемаха лавици, които можеха да поберат дузини.