— Това е смешно — отбеляза Джанет Солтър.
— Просто си върши работата — отвърна Ричър.
— Не обичам да съм в центъра на вниманието.
— Вие сте важна за него.
— Само защото може да ме използва.
— Вие сте известна гражданка на Болтън. От онези, които началникът на полицията трябва да обгражда с внимание.
— Единствените известни граждани тук са затворническите надзиратели — поклати глава Джанет Солтър. — Повярвайте ми.
Продължиха напред в компанията на бавно пълзящата кола. На откритите места отдясно вятърът духаше с яростна сила. Огромна маса леден въздух, свистяща над плоската, лишена от всякакви препятствия земя. Микроскопичните ледени късчета летяха хоризонтално и почукваха по качулката на Ричър. Може би бяха прелетели стотици мили. Може би идваха чак от Скалистите планини.
— Студено ли ви е? — попита Джанет Солтър.
Ричър се усмихна, колкото му позволи замръзналото му лице.
— Нищо ми няма.
Прибраха се в къщата и се заеха да отстраняват замръзналия сняг от дрехите си. Изтърпяха и болката на размразяването. Ушите на Ричър горяха, носът и брадичката му бяха пронизани от болезнен сърбеж. Питърсън и двете полицайки очевидно изпитваха същото, но не показаха признаци на недоволство. Очевидно ставаше въпрос за някаква особена гордост, типична за жителите на Южна Дакота. Началник Холанд беше далеч по-добре. Отоплената кола, далеч от ледения вятър, все пак имаше значение. Но въпреки това и той си направи труда да потръпне, влизайки в антрето. Облекчение, помисли си Ричър. Опасната авантюра, наречена разходка, беше отминала.
Двете полицайки заеха обичайните си места. Джанет Солтър отиде да включи електрическата кана. Ричър, Питърсън и Холанд я наблюдаваха от антрето. Телефонът иззвъня. Джанет Солтър извика някой да го вдигне. Направи го Питърсън. Послуша няколко секунди, после подаде слушалката на Ричър.
— За теб — рече. — Жената от сто и десета.
Ричър пое слушалката, а Питърсън и Холанд се оттеглиха към кухнята. Инстинктивна проява на любезност.
— Свързах се с един човек от Военновъздушните сили — рече гласът.
— И?
— Нещата се изясняват. Бавно, но не заради някаква секретност. По-скоро обратното — защото това място е изоставено и забравено от много години. Отпаднало е от списъците отдавна — може би още когато кучето на Господ е било пале. Никой не си спомня нищо за него.
— Дори предназначението му?
— Всички детайли са архивирани. Засега моят човек успя да се добере единствено до някакъв рапорт, в който се описват трудностите по време на строителството. Няколко пъти са променяли архитектурните планове заради особеностите на терена. Споменават се някакви шисти. Имаш ли представа какво е това?
— Скални маси. Вероятно много твърди, след като са им създавали проблеми.
— Наистина е имало някакво подземно строителство.
— Със сигурност — кимна Ричър. — За два часа проучвания резултатът ти никак не е лош.
— За един — поправи го гласът. — Преди това си подремнах.
— Ти си лоша.
— При последната проверка установих, че не си ми началник.
— Добре. Нещо друго?
— Извадих късмет с ченгето от Флорида на име Каплър. Служил е в Маями, роден пак там преди трийсет и шест години. Преди две е подал молба за напускане без видими причини. Не е имал здравословни проблеми, не е теглил кредити. Ще науча повече, след като вляза в архивите на тамошния полицейски участък.
— И това ли може твоят „Гугъл“?
— Не, ще използвам други източници. А после ще ти се обадя.
— Благодаря — рече Ричър. — Нещо друго?
— Моят човек не иска да говори — отвърна след малка пауза тя.
— Онзи от Форт Худ?
— Мълчи като риба.
— Къде е?
— В килията.
— На територията на Тексас?
— Да.
— Значи ще трябва да отговаря по обвинение в убийство според наказателния кодекс на щата Тексас или пък по обвинение в предателство според военния закон. Няма мърдане. И в двата случая ще бъде изпържен. Затова няма стимул да проговори.