Направиха един бавен кръг около сградата, като се оглеждаха внимателно. Но нямаше какво да видят. Сняг, бетон, двете редици дървени къщички, каменната постройка.
— Как трябва да изглежда? — попита Питърсън. — Като обикновен ключ?
— Голям ключ — поправи го Ричър. — Вратата е блиндирана, а това предполага сложна ключалка. С куп подвижни части, които се превъртат трудно. Следователно и ключът трябва да е голям и солиден. С Т-образна форма, като ключовете за навиване на стенните часовници. Вероятно изработен от специална стомана. От онези, които струват от хилядарка нагоре, но това едва ли е представлявало проблем за Пентагона.
— Може би са го заровили в снега. В колата имам металотърсач.
— Предполагам, че руснакът от Бруклин едва ли разполага с такъв. А това означава, че не е закопан в снега. Освен това не е любезно да караш клиента си да копае из преспите в продължение на часове.
— Къде е тогава?
Стените на постройката бяха покрити с каменни корнизи и метални орнаменти. Всяко разстояние в рамките на човешкия ръст би било прекалено очевидно. Ричър направи още една обиколка, опипвайки вдлъбнатините на височина над два и четирийсет. Нищо. По-високо разположено скривалище беше малко вероятно, освен ако руснакът не си носи сгъваема стълба.
Ричър прекрати обиколката си и отново огледа сградата.
— Трябва да е на точно определено място — промърмори той. — Например под третото нещо отляво или четвъртото отдясно.
— Какво нещо? — попита Питърсън.
— Къща, легло и бог знае още какво.
— А не можем ли да разбием вратата с щанга?
— Тя е блиндирана. Което ще рече, че може да издържи на мощна ударна вълна.
— Но ние ще дърпаме навън, а не навътре.
— Ударната вълна се придружава от вакуум. Налягане, последвано от спад. Налягането натиска навътре, а спадът означава засмукване в обратна посока. Точно толкова силно, колкото и налягането. Което прави подобни врати изключително здрави.
— В такъв случай да започваме търсенето — предложи Питърсън.
— Кое е щастливото ти число?
— Три.
— Значи започваме с третата къщичка под третия дюшек.
— Откъде ще броим?
Ричър замълча за момент.
— Още един добър въпрос. Да речем, първият ред отляво надясно. Но всяка система на броене е субективна. Следователно объркваща. Обективно погледнато, ще бъде по-добре, ако изберем най-близкия или най-отдалечения маркер.
— Откъде?
— От тук. От тази заключена врата.
— Но от това не следва, че ключът изобщо се намира в някоя от къщичките.
— Не е в снега и не може да бъде в самата сграда. Какво друго ни остава?
Питърсън се обърна и тръгна към най-близката постройка. Първата на задния ред, разположена срещу втората на предния. Същата, която Ричър беше проверил сутринта. Вратата беше отключена. Питърсън я бутна и влезе. Ричър и Холанд го последваха. Грубите пердета си бяха на прозорците. Но всичко останало беше изнесено. Непокътнати бяха само дванайсетте легла с метални рамки и голи дюшеци на сини и бели черти. Помещението изглеждаше тъжно, изоставено и празно.
Но беше топло.
Горелката на нафтовата печка беше затворена, но тя продължаваше да излъчва акумулирана топлина. Чувството беше прекрасно. Ричър смъкна ръкавиците си и протегна ръце към нея. Елементарните физически закони сочеха, че печката трябва да изстива през цялото време след изключването си. Три часа след него тя би трябвало да е още топла, а след още три — студена като камък. Но в момента беше топла, дори гореща. Което си беше истинско чудо. Комбинацията от ковано желязо и скорошното органично горене беше наистина чудотворна.
— Вие търсете, където искате, но аз оставам тук — обяви той.
— С малко късмет и другите ще са топли — рече Питърсън.
И наистина бяха. Тримата се прехвърлиха в най-отдалечената къща, където завариха същата ситуация. Празно помещение, голи дюшеци и топла печка. Именно от там започнаха сериозното търсене. Топлината им помогна да действат търпеливо и внимателно. Провериха всеки дюшек, всяка рамка, всяка ниша и пролука. Не пропуснаха и тоалетното казанче в банята. Търсеха разхлабени дъски, ослушваха се за кухини в стените, развинтиха абажурите на всички лампи.
Не откриха нищо.
Три без пет следобед.
Оставаха тринайсет часа.
После претърсиха кухнята, която се помещаваше в съседната къща. Ричър беше на мнение, че тя е една от възможностите. Като пространство беше открита и проста. Единствена за целия лагер. По-лесна за претърсване от останалите хижи. Но ключът не беше там. Бурканите за брашно, захар и кафе бяха по местата си, но бяха прекалено празни, за да скрият някакъв метален предмет. Нямаше го и по лавиците. Не беше залепен с тиксо под масата, не беше скрит в останките от корнфлейкс, не беше пъхнат сред купчините чаши.