Напуснаха кухнята и тръгнаха обратно към каменната сграда, претърсвайки къщите една по една. Ставаха все по-бързи и по-ефективни, просто защото всички бяха еднакви. Накрая стигнаха дотам, че можеха да си вършат работата почти със затворени очи. Но резултат нямаше.
Накрая стигнаха там, откъдето бяха започнали — най-близката къща до каменната постройка. Не изпитваха особено желание да се захващат с нея, тъй като бяха сигурни, че и там ги очаква разочарование. И окончателният провал след прегледа на всичките петнайсет постройки. Все пак Ричър влезе вътре, последван от другите двама. Обиколи помещението, подмина печката и спря до последното легло вдясно.
— Сутринта тук седеше едно момиче — рече той.
— Какво момиче? — изправи се до него Холанд.
— Рокерка, най-много деветнайсет-двайсетгодишна. Само тя не беше навън. Всички останали почистваха снега.
— Болна ли беше?
— Не, изглеждаше напълно здрава.
— Заключена?
— Не, вратата беше отворена.
— Може би е пазела ключа. Такава е била задачата й.
— Може би. Но къде ли го е оставила?
— Как изглеждаше?
— Висока, слаба и руса, като повечето местни хора.
— Мислиш, че е била местна?
— Метамфетаминът се произвежда на местна почва — рече Ричър. Висока, слаба и руса, повтори мислено той, после се обърна към Холанд. — Тук мобилните телефони имат ли покритие?
— Разбира се — кимна полицейският шеф. — Земята е равна до хоризонта. За нас вятърът, прахта и микровълните са едно и също.
— Може ли да използвам телефона ти?
Холанд му го подаде и той набра номера, който помнеше наизуст.
— Да?
— Аманда, моля.
Прищракване, тихо бучене, после гласът.
— Къде се изгуби, по дяволите? — раздразнено попита Аманда.
— Ти какво? Да не си майка ми?
— От доста време се опитвам да те открия.
— Намирам се до постройката, която е собственост на Военновъздушните сили. Опитвам се да вляза, но не мога да открия ключа. Бързо ми изброй двайсетте най-вероятни места, на които може да се скрие малък предмет.
— Процепът на видеото, чайникът, обувката, зад капака на телевизора, мястото за батерии в транзистора, издълбана книга, процеп в пенопласта на автомобилна седалка, калъп сапун, тубичка с меко сирене.
— Дотук са само девет. Ти си безнадежден случай.
— Дай ми време.
— Тук не разполагам с тази стока.
— Казвай какво виждаш около себе си.
Ричър тръгна да обикаля и да описва всичко пред очите си.
— Тоалетното казанче — каза гласът.
— Проверих ги всичките.
— Някой скъсан дюшек?
— Няма такъв.
— Хлабава дъска на пода?
— Не.
— В такъв случай подпали къщата и прекарай пепелта през сито. Във Военновъздушните сили със сигурност правят ключовете от същия материал, който използват за бойните глави. Няма начин да не оцелее.
— Защо си се опитвала да ме откриеш?
— Защото знам какво представлява този обект.
27
Доловили някаква част от думите през слушалката, Питърсън и Холанд бързо се приближиха. Ричър седна на леглото, на което беше седяло момичето.
— Това място е било предназначено за сиропиталище — рече гласът.
— Под земята? — вдигна вежди Ричър.
— Било е преди петдесет години. В разгара на Студената война. Всички били подлудели. Моят човек ми изпрати документите по факса. Ужасни прогнози за броя на жертвите. Руснаците разполагали с огромно количество бойни глави. Дори при тотален конфликт пак щели да им останат достатъчно, за да търсят допълнителни цели. Проиграли сме всевъзможни сценарии, стигайки до конкретен ден в конкретна седмица от годината. Събота или неделя, или по време на училищните ваканции, всички щели да бъдат еднакво уязвими. Но не и през работните дни и по време на семестъра. За тях прогнозата сочи, че е имало значително разделение между възрастното население и децата в смисъл на физическо местоположение. Родителите щели да бъдат на едно място, децата — на друго. Може би в скривалища под училищата.
— Или под чиновете — подхвърли Ричър.
— Добре де, както и да е — съгласи се гласът. — Работата е там, че две седмици след ракетната атака бройката на оцелелите щяла да се различава значително. Децата щели да бъдат повече от възрастните. Това направило впечатление на някакъв шеф на комисия към Конгреса и той стигнал до заключението, че децата трябва да има къде да отидат. Допуснал, че могат да стигнат до някое оцеляло летище, откъдето да бъдат превозени до рядко населени места. Така му хрумнала идеята за строителство на жилищни сгради, защитени от радиацията. Свързал се с командването на Военновъздушните сили и ги убедил. Бил роден в Южна Дакота и по тази причина започнали от там.