Забръмча бензинов двигател и порталът бавно се отвори. Минута след като трите автомобила минаха през него, системата автоматично го затвори след тях.
Питърсън свали Ричър пред дома на Джанет Солтър. Тук беше новото му временно убежище. Подметките му заскърцаха по снега нагоре по пътечката. Полицайката в антрето му отвори. Джанет Солтър седеше под кръга светлина на настолната лампа в библиотеката с книга в ръка. Другата полицайка дежуреше до прозореца, с гръб към вътрешността на стаята. Всичко беше спокойно.
— Чета Шерлок Холмс — вдигна книгата Джанет Солтър.
— За кучето, което не лае нощем? — попита Ричър.
— Точно нея.
— Вече мислих по този въпрос. Вятърът духа откъм къщата на съседите ти. Кучето не може да надуши евентуалното присъствие на външни хора.
— Искам да ти покажа една подобна книга в гостната.
Джанет Солтър остави своята книга на масичката и се надигна от стола. Ричър я последва в предната стая. Тя затвори след него, но не му показа никаква книга. Вместо това попита:
— Рокерите наистина ли си тръгнаха?
— Да.
— Ще се върнат ли?
— Не мисля.
— Значи съм в безопасност?
— Не съвсем.
— Защо началник Холанд ги е пуснал да си заминат?
— Такива са правилата в малкия град — отвърна Ричър.
— Което означава, че моите показания пред съда ще „заковат“ само един човек, както обичате да се изразявате.
— Така е.
— Но уговорката беше друга. Трябваше да заковем всички. А сега те ще се превърнат в проблем за някое друго градче.
— А после за второ, трето и така нататък.
— Това не е справедливо.
— Но така стават нещата.
— Исках да кажа, че не е честно да се излагам на толкова голям риск срещу толкова малка отплата.
— Искате да се оттеглите ли?
— Да.
Шест без пет вечерта.
Оставаха десет часа.
29
Джанет Солтър седна на един от столовете в гостната, а Ричър погледна през прозореца. Навън беше спокойно. Само ченгето в патрулката, което си гледаше работата както трябва. Той непрекъснато въртеше глава наляво-надясно, очите му следяха огледалото за обратно виждане.
— Според мен е късно — каза Ричър. — И нищо няма да се промени.
— Защо? — погледна го Джанет Солтър.
— С Холанд можете да говорите още сега, но той не може да уведоми прокурора по-рано от утре. Прокурорът ще попълни документите най-рано вдругиден, а докато новината се разпространи, ще изтече още един ден. Но лошите бързат. Това място им печели пари и те не могат да си позволят отлагане.
— Значи съм в капан, от който няма измъкване?
— Дръжте се твърдо и всичко ще бъде наред.
— Ако снощи не бяхте вие, нямаше да бъде наред. А вие не можете да останете тук вечно.
— Няма да се наложи, защото лошите няма да чакат вечно — отвърна Ричър.
Джанет Солтър отиде да приготви вечерята. Каза, че готвенето я успокоява. Полицайките от нощната смяна се спуснаха по стълбите. Къщата изглеждаше спокойна и сигурна. Тъмна и студена отвън, топла и осветена вътре. Тенджерите и тиганите на печката замъглиха кухненския прозорец. Ричър постоянно сновеше между библиотеката, гостната и антрето. Навън не се виждаше нищо, освен сняг, лед и движещи се сенки. Вятърът не спираше. Условията не бяха блестящи за наблюдение, но ситуацията беше приемлива. Седем ченгета на пост, плюс резерва в негово лице. Това предполагаше достатъчно сигурност.
После иззвъня телефонът.
Той беше в антрето. Джанет Солтър му подвикна да вдигне слушалката. Беше Питърсън.
— Искам да видиш нещо — каза той.
— Къде?
— На компютъра в участъка.
— Защо не го донесеш?
— Не мога.
— Аз няма как да изляза от тук.
— Ти спомена, че едва ли отново ще чуем сирените. Че няма да има бягства или бунтове.
— Предположението винаги си остава предположение.
— Ще дойда да те взема, а после веднага ще те върна обратно.
— Не можеш да си сигурен. Какво ще стане, ако сирените завият, докато съм там?
— Пак ще те върна. Заклевам се в децата си.
— Ще си имаш неприятности.
— Ще се преборя с тях.
— Знаеш ли, че трябва да станеш началник на участъка? — подхвърли Ричър. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Питърсън се появи след пет минути. Поговори с хората си, а после отиде да предупреди Джанет Солтър, че ще й отнеме Ричър за петнайсет минути. Погледна я право в очите и обеща, че никой от служителите му няма да напуска къщата преди завръщането на Ричър. Тя изглеждаше притеснена, но му повярва. Ричър навлече шубата и се качи в колата. Пет минути по-късно вече влизаше в общата зала.