— Да. Мисис Солтър също.
— Откъде ще се появи нашият човек?
— От улицата, с кола. Студът изключва други възможности.
— Можем ли да направим нещо преди това?
— Не.
— Предполагам, че бихме могли да предупредим управата на затвора. Ако включат сирените сега, човекът може да се окаже неподготвен.
— Не го искаме на нова позиция — възрази Ричър. — Трябва ни в осем и две минути на алеята. Когато ще бъдем готови да го посрещнем. Ти сам каза, че трябва да приключим с този въпрос.
На две хиляди и седемстотин километра на юг Платон излезе от къщата си и тръгна към трите черни рейнджроувъра, спрели плътно един зад друг с работещи двигатели. Шестимата мъже стояха до тях, разпределени по двойки. С вдигнати глави, с тъмни очила и сключени на гърба ръце. Платон внимателно ги огледа. Познаваше ги. Беше ги използвал и преди. Бяха добри изпълнители, но не бяха изключителни. Компетентни, но безстрастни. Не бяха най-добрите на света. Втора класа, но с достатъчно умения. Можеше да ги опише с още куп прилагателни.
Платон огледа автомобилите. Три на брой, напълно еднакви. Британско производство. Всеки на цената на едно висше образование. Може би в Харвард. Преброи ги отпред назад: един, два, три. После отзад напред. Три, два, един. Можеше да избира. Никога не заемаше една и съща позиция в кортежа. Беше твърде предвидимо. И твърде опасно. Искаше да има две трети шанс за оцеляване при първия изстрел срещу себе си дори когато е единствен. Беше изчислил, че вторият ще пропусне целта, защото допълнителната мощност на двигателите им придаваше невероятно ускорение. По-добро от турбодвигателите.
Избра кола номер три. Донякъде това беше двоен блъф. Антиинтуитивен. Ако първите две коли бъдеха взривени, третата може би щеше да попадне в капана на останките им. Разчиташе, че очакванията ще бъдат да е преценил това. Следователно би трябвало да е в първата кола. Нещо, което до известна степен ограничаваше шансовете му от две трети. При висока скорост кортежите се разкъсват. Окачването тип „Макферсън“ и бързината на реакциите дават възможност на третия шофьор да заобиколи препятствията.
Той кимна към третия джип. Единият от мъжете пред него бързо отвори вратичката. Платон се качи, използвайки стъпалото. Нормално за човек с неговия ръст. Той се настани на Задната седалка, тапицирана с кремава кожа с черни ръбове. Облегалка за ръката на вратата вдясно от него, друга в средата на седалката. Климатикът бе включен. Двамата мъже седнаха отпред. Вратите се затръшнаха, водачът включи на скорост. Кортежът потегли. Порталът вече се отдръпваше встрани. Намалиха, плъзнаха се през него и рязко увеличиха скоростта. Така изминаха първите един-два километра, обвити в прах.
Платон огледа мъжете пред себе си.
Можеше да ги опише с най-различни прилагателни.
Заменими беше най-подходящото сред тях.
Кухненската маса на Джанет Солтър се оказа тясна за седем души. Питърсън и четирите полицайки имаха пистолети на хълбоците и това ги правеше по-широки. А Ричър беше достатъчно широк и без кобур на кръста. Но в замяна на това се получи задушевна атмосфера. В началото Джанет Солтър беше напрегната. Ричър и Питърсън също, но по други причини. Четирите жени в униформи бяха щастливи, че могат да разговарят. После Джанет Солтър започна да се отпуска, а Ричър и Питърсън постигнаха мълчаливо споразумение да отложат обявяването на тревога до последния момент. Всички имаха истории за разказване. Преди много години Джанет Солтър беше ходила на училище тук, в градчето. Момченцата обличали зимно бельо още през ноември и го събличали чак през март. През януари вонята трудно се издържала, а през февруари ставала направо непоносима.
Опитът на Питърсън се оказа по-различен. Два пъти по-млад от домакинята, той беше ходил на училище, което по нищо не се различавало от показваните по телевизията. Чувствал се част от Америка, докато не погледнал картата. Оказало се, че се намира на хиляда километра от най-близкия стадион за бейзбол на Висшата лига. И на още толкова от всичко останало. Нещо му подсказвало, че никога няма да напусне това място. И той открито си го призна.
Две от полицайките се оказаха от Северна Дакота. Тръгнали на юг да си търсят работа. И с надеждата за по-топло време, призна с усмивка едната от тях. Образованието им беше същото като на Питърсън. Ричър почти не вземаше участие в разговора, но имаше ясна представа за какво става въпрос. Съблекални, гимнастически салон, кабинет на директора. Беше учил в седем основни училища, всичките в чужбина, пръснати из американските военни бази. Но внесени от САЩ до последния детайл като комплект резервни части. Отвън можеха да бъдат в душния пек на Манила или Лейте, студената влага на Германия или Белгия, но отвътре по нищо не се различаваха от основните училища в Северна или Южна Дакота, в Мейн или Флорида. Понякога се беше озовавал на деветнайсет хиляди километра от най-близкия стадион за бейзбол на Висшата лига. Понякога нещо в главата му го бе предупреждавало, че никога няма да спре на едно място.