След десерта от плодове и кафе те заедно разчистиха масата и измиха съдовете. После жените от дневната смяна предадоха дежурството и се качиха горе. Нощната смяна зае обичайните си позиции в библиотеката и антрето. Джанет Солтър отново разтвори книгата си. Ричър и Питърсън влязоха в гостната и зачакаха.
Седем без пет вечерта.
Оставаха девет часа.
30
Питърсън непрекъснато поглеждаше часовника си. Ричър отчиташе времето наум. Седем вечерта. Седем и пет. Седем и десет. Седем и четвърт. Улицата беше все така безлюдна. Никаква промяна в гледката от навеса на верандата. Сняг, лед, вятър, колата на Питърсън, патрулката, бдителният полицай в нея. Питърсън измъкна пистолета си от кобура, провери пълнителя и го пъхна обратно. Револверът на Ричър беше в джоба на панталоните му. Не беше нужно да го проверява. Усещаше тежестта му.
Питърсън пристъпи към прозореца. Ричър седна на стола на Джанет Солтър. Продължаваше да мисли за пистата, за каменната постройка и за дървените къщи.
Най-вече за първата от тях.
— Ким има ли сестра? — попита той.
— Не — поклати глава Питърсън.
— Племенница, братовчедка?
— Няма племенници. Няколко братовчеди. Защо питаш?
— Сетих се за онова момиче в дървената къща. Изглеждаше ми познато. В първия момент си помислих, че съм я виждал някъде. Което е невъзможно. Но продължавам да се питам. Или е типична представителка на тукашните жени, или прилича на някоя, която съм виждал.
— Тук нямаме характерен местен тип жени.
— Мислиш ли? Ти и Холанд си приличате като близнаци.
— Той е по-стар от мен.
— Независимо от това.
— Може би малко си приличаме. Но нямаме характерен местен тип.
— В такъв случай момичето прилича на някоя, която съм виждал. Още първата вечер. Но Ким беше единствената жена, която видях въпросната вечер.
— А бабичките в автобуса?
— Няма прилика.
— Сервитьорката в ресторанта?
— Не.
— Ким няма сестри. Нито племенници. А доколкото си спомням, братовчедите й са от мъжки пол.
— Ясно — кимна Ричър.
— Може би си видял мъж. Братята и сестрите си приличат. Сестрата на Лоуъл например му е одрала кожата. Помниш ли го? Полицая, когото срещна?
— Горката му сестра — промърмори Ричър.
— Всъщност как изглеждаше тайнственото момиче?
— Висока, слаба и руса.
— Тук всички сме високи, слаби и руси.
— Точно това исках да кажа.
— Но се различаваме.
— Само ако човек се концентрира — рече Ричър.
Питърсън се усмихна и отново се обърна към прозореца. Ричър се присъедини към него. Седем и двайсет. Всичко беше спокойно.
Далеч на югоизток Сюзан Търнър отново вдигна телефона. Нейният човек във Военновъздушните сили отговори на първото позвъняване. Каза, че тъкмо се канел да й се обади. Имал новини. Току-що беше получил въпросните документи.
— Какво има там долу? — попита Сюзан.
Той й обясни.
— Много е общо. Няма ли начин да се добереш до повече подробности?
— Ти каза, че въпросът е неофициален.
— И наистина е такъв.
— Звучиш така, сякаш от него зависи повишението ти.
— Опитвам се да помогна на един човек, това е всичко. Но общите приказки не ми вършат работа.
— На кого се опитваш да помогнеш?
Сюзан Търнър забави отговора си.
— На един приятел.
— Добър приятел?
— Все още не знам.
— А колко добър искаш да бъде?
— Толкова, че да си заслужава още малко проучвания.
— Добре, ще ги имаш — каза нейният човек. — Ще ти се обадя.
В седем и половина Джанет Солтър се раздвижи. Ричър чу стъпките й в коридора. Полицайката в антрето похвали добрата вечеря, а домакинята й благодари и влезе в гостната. Ричър искаше да я прибере в мазето, но реши да изчака включването на сирените. Тогава тя със сигурност щеше да го послуша.
— Какво ще се случи? — попита тя.
— Защо мислите, че ще се случи нещо? — отвърна с въпрос Питърсън.
— Защото сте тук, а не у дома при жена си и децата си, мистър Питърсън. И защото мистър Ричър е по-мълчалив от обикновено.