Ричър го измъкна от печката и го подаде на Холанд. Началникът го понесе към металната врата на каменната сграда. Вкара го в процепа и го завъртя. Ключалката звучно изщрака.
33
Ричър натисна бравата, която се завъртя шейсет градуса надолу. С тежко, но точно движение като на старомоден банков сейф. Самата врата се оказа изключително тежка. Може би цял тон. Външната й повърхност представляваше петсантиметрова стоманена плоча. Тя влизаше в правоъгълна рамка, широка около двайсет и пет сантиметра, вградена дълбоко в камъка на стените и пода. Приличаше на стоманена кутия с дебели заварки на пантите. В затворено положение конструкцията се превръщаше в трийсетсантиметрова част от стената, без никакви външни пролуки. Пантите бяха солидни, но недостатъчно смазани. Те силно проскърцаха, но вратата покорно се отвори. Ричър се пъхна в шейсетсантиметровия процеп, опря гръб в нея и силно я бутна. За миг изпита чувството, че тика стар пикап, който отказва да запали.
Във вътрешността на каменната сграда цареше непрогледен мрак.
— Фенерчета — заповяда Холанд.
Питърсън изтича до колите и се върна с три фенерчета. Включиха ги едно след друго. Пред очите им се разкри бетонен бункер с размери седем на десет метра, висок към два етажа. Камъкът се оказа само външна облицовка. Отвътре сградата беше изградена от сив безличен бетон. В средата започваше спираловидно стълбище, което се спускаше в отвесна шахта. От нея излиташе сух и застоял въздух като от гробница на фараон. Шахтата представляваше съвършена окръжност, пробита в шейсетсантиметровия бетонен под. Стълбата беше направена от заварени стоманени профили, които се извиваха надолу и чезнеха в мрака.
— Няма асансьор — рече Питърсън.
— За асансьор е нужно твърде много електричество — промърмори Ричър, опитвайки да преодолее рационалното си подсъзнание, което настояваше, че спиралата е двуизмерна. Спираловидното стълбище бе само по себе си оксиморон. Следователно това бе винтообразно стълбище. Винтообразната конструкция винаги е триизмерна. Но той не каза нищо. Опитът го накара да си замълчи. Може би Сюзан от Вирджиния щеше да го разбере. А може би не.
— Представяте ли си? — прошепна Холанд. — На седем години влизаш в тая дупка, с ясното съзнание, че няма да излезеш от нея, докато не остарееш!
— Ако изобщо стигнеш до нея — поклати глава Ричър. — Което едва ли би могло да се случи. Цялата концепция е налудничава. На практика са построили най-скъпия склад в света, нищо повече.
На пода от двете страни на шахтата стърчаха две широки вентилационни тръби от стомана. С диаметър около шейсет сантиметра, издигащи се на метър от пода. Приличаха на комини върху плосък покрив. В бетонния таван над тях се виждаха две кръгли дупки. Едната би трябвало да засмуква чист въздух с помощта на вентилатори и филтри за пречистване, а другата — да изхвърля навън замърсения въздух. И двете недовършени. По всяка вероятност фалшивите комини на покрива бяха изолирани отвътре с метални капаци. Временно решение, останало в сила цели петдесет години. Във вътрешността на бункера не се виждаха следи от дъжд и сняг.
Ричър се приближи до едната тръба и насочи фенерчето си във вътрешността й. Все едно че надничаше в кладенец. Дъно не се виждаше. Вътрешността на тръбата беше облицована с неръждаема стомана. Гладка и лъскава. Предназначена за максимално ефикасно движение на въздуха. Без завихряне, без натрупване и задържане на боклуци. Без необходимост от периодично почистване. Изчисленията са били безпощадно ясни — нямало да има живи хора, които да го правят.
Ричър отстъпи крачка назад, облегна се на парапета и насочи фенерчето си надолу. Нищо, с изключение на стъпала. Много стъпала, извиващи се около обикновена стоманена тръба. Без парапети, за които нямаше място.
— Тук е много дълбоко — рече той. Отдолу му отвърна неясно ехо.