— Колко пакета има в четирийсет тона? — попита Питърсън.
— Около четирийсет и пет хиляди.
— Господи! На улицата подобно количество струва четирийсет и пет милиарда!
— Данъците на дядо ти в действие.
— За кого е било предназначено?
— За екипажите по време на Втората световна — отвърна Ричър. — Главно на бомбардировачите. Ние нямаме представа какво е представлявала войната за тях. В последните месеци са летели по дванайсет часа без прекъсване, а често и повече. До Берлин и обратно, дълбоко в германска територия. Ден след ден. Всеки полет е изисквал нечовешко напрежение. В смисъл на издръжливост и точност. През цялото време са били изложени на смъртна опасност. Всяка минута, всяка секунда. Загубите в жива сила са били огромни. Не са имали време да се деморализират, просто защото са били крайно изтощени. Стимулиращите хапчета са били единственото средство да се задържат във въздуха.
— Това не са хапчета.
— За опаковката са отговаряли военните лекари. Някои са избирали хапчета, други са предпочитали разтворими дози, трети са препоръчвали прием чрез смъркане, а четвърти са били на страната на аналните капсули. По всяка вероятност много от тези лекари са предписвали всичките четири варианта.
— За пръв път чувам такова нещо.
— Стимулантите са били широко разпространени. Като ботушите и мунициите. Или като храната.
— Едва ли са им се отразявали добре.
— В някои самолети инженерите запоявали тънки жички към дросела. На сантиметър от крайното положение. Наричали ги „боен тласък“. Ако се нуждаеш от този тласък, издърпваш ръчката докрай, късаш жичката и получаваш максимална мощност. Това се отразява зле на двигателя, но в замяна на това може да ти спаси живота. На същия принцип е действала и дрогата.
— Какви количества са получавали?
— Много повече, отколкото можем да си представим. По онова време в Европа са воювали стотици хиляди американски пилоти, стрелци и радисти. Но дори и те не достигали. Гладът за дрога е бил огромен. Убеден съм, че още на първата мисия щях да изсмъркам дрога, равняваща се на половината от телесното ми тегло.
— И въпреки това им е останало толкова много?
— Това тук вероятно се е равнявало на месечната им доставка. Но изведнъж е станало излишно. Спирането на производството преди края на войната е било твърде рисковано.
— Но защо е тук?
— Нямало как да го изхвърлят или продадат. Още по-малко пък да го изгорят. Това би означавало цяла Европа да се надруса от дима.
Замълчаха. Очите им не се отделяха от купчините.
— Трябва да открием и останалото — обади се най-сетне Холанд.
Оказа се, че останалото е складирано в следващите два тунела вляво. Същите трийсетметрови лавици, същите пакети, същият жълтеникав целофан. По петнайсет хиляди недокоснати слитъци във всеки един от тях.
Холанд се отпусна на колене и стисна юмруци. На лицето му изплува широка усмивка.
— Близо четирийсет хиляди килограма, както ми казаха — промърмори той. — Сега вече Агенцията за борба с наркотиците ще трябва да се съобразява с нас. Без съмнение това е най-голямата заловена пратка дрога в световната история. И тя е наше дело. На нас, дребните риби. Смотаните ченгета от полицейския участък в Болтън, Южна Дакота. Ще се прочуем. Ще се превърнем в легенда. Край на униженията. Шибаната управа на затвора може да ми целуне задника.
— Поздравления — рече Ричър.
— Благодаря.
— Но положението не е толкова розово. Платон е открил дрогата цяла година преди нас.
— Как?
— Най-вероятно благодарение на слухове и логично мислене. Той е знаел, че през войната са били използвани големи количества. Знаел е, че някъде трябва да са складирали остатъците от тях, и се е заел да ги издирва. Вероятно е имал свои хора във Военновъздушните сили. По тази причина открихме и товарителницата. Била е прибрана, защото някой вече е проявил интерес към нея.
— Не мога да повярвам, че рокерите са били толкова време тук, без да пипнат нищо — промърмори Питърсън. — Изкушението трябва да е било много голямо за тях.
— Имам впечатлението, че когато този Платон заповяда нещо да не се пипа, всички се съобразяват — рече Ричър, докато се промъкваше навътре в тунела. В главата му изплува картината отпреди петдесет години: наредени във верига петдесетина изпотени мъже си подават еднокилограмовите пакети, които се трупат на прецизно подредени купчини по сто. Вероятно са подбрали най-ниските. Нямаше представа какви са били ръстовите изисквания за Военновъздушните сили преди половин век. Но част от тези хора са стояли изправени, а други — не. Пакетите с дрога са били спускани с въжета през вентилационните тръби. Пет-десет наведнъж, а може би и повече. Горе са били използвани макари. Някаква импровизирана система. Пренасянето им на ръка по стълбите е било непосилна работа. Вероятно рокерите са ги вадили по същия начин. Недовършената, отворена от двете страни вентилационна система, бе твърде очевидна, за да бъде пренебрегната.