Петното на пода в Гробницата сега му заприлича на Ирландия. Сякаш се движеше пред втренчения поглед на Артър, съсредоточен, желаещ със силата на волята си да се махне оттук, да се пренесе на някое друго място.
Артър Райм беше обзет от пълно отчаяние. Сега осъзна колко е бил наивен. Тук нямаше магически пътища за измъкване — нито реални. Той знаеше, че Линкълн е гениален. Беше прочел всички статии за него, които му бяха попаднали. Дори някои от по-научните му съчинения. „Биологични ефекти на някои наночастици…"
Той обаче разбираше, че Линкълн не може да направи нищо за него. Положението му беше безнадеждно и той щеше да прекара остатъка от живота си зад решетките.
Не, ролята на Линкълн беше съвсем логична в случая. Братовчед му — човекът, с когото навремето бяха толкова неразделни, че се чувстваха като братя — трябваше да присъства на падението на Артър.
Той се усмихна мрачно и отново се втренчи в петното на пода. Изведнъж осъзна, че нещо се е променило.
Странно. Всички бяха изчезнали някъде.
Чу стъпки.
Разтревожен, вдигна очи и видя някой да се приближава бързо към него, тътрейки крака. Приятелят му Антон Джонсън. Погледът му беше хладен.
Артър разбра. Някой го нападаше в гръб!
Мик, разбира се.
Джонсън идваше да го спаси.
Той скочи, обърна се… Толкова се страхуваше, че му се плачеше. Огледа се за наркомана, но…
Не. Нямаше никого.
В този момент Антон Джонсън стегна гърлото му с гарота — вероятно самоделна, направена от ивици плат, откъснати от някоя риза и увити като въже.
— Не, ка…
Артър започна да рита. Едрият негър го издърпа от пейката. Завлече го до стената със стърчащия пирон, който бе видял по-рано, на около два метра над земята.
Артър изстена, започна да се гърчи.
— ТТТттттттт.
Джонсън се огледа в пустото помещение.
Артър се опита да се съпротивлява, но сякаш се бореше с дебела греда, с бетонен блок. Заудря с юмрук по врата и раменете на негъра, почувства, че краката му се отделят от пода. Джонсън го вдигна и закачи импровизирана примка на пирона. Пусна го и се отдръпна назад, като наблюдаваше как Артър рита и се мята, опитвайки се да се освободи.
„Защо, защо, защо?" — опитваше се да попита, но от устните му излизаше само сподавено хриптене. Джонсън го гледаше с любопитство. Не гневно, не със садистичен блясък в очите. Просто го наблюдаваше с интерес.
Тогава, докато се гърчеше и пред очите му постепенно се спускаше мрак, Артър осъзна, че всичко е било подготвено — Джонсън го беше спасил от латиноамериканците по една-единствена причина: искаше го само за себе си.
— Ннннн…
Защо?
Негърът се наведе към него и прошепна:
— Правя ти услуга, приятел. По дяволите, сам щеше да го направиш след някой и друг месец. Ти не си за тук. Сега престани да се мяташ. Така ще е по-безболезнено, чаткаш ли?
Пуласки се върна от мисията си в ССД и показа гладкия сив диск.
— Браво, новобранец — похвали го Райм.
Сакс му намигна:
— Първата ти тайна мисия.
Пуласки се намръщи:
— Не ми приличаше на мисия. По-скоро имах чувството, че извършвам престъпление.
— Сигурен съм, че ако се напънем, ще измислим основателна причина за претърсване — увери го Селито.
Райм се обърна към Родни Шарнек:
— Действай.
Компютърният специалист свърза преносимия диск в очукания си лаптоп и започна да пише със силни, уверени удари по клавишите.
— Добре, добре.
— Има ли име? — нетърпеливо попита Райм. — Някой от ССД, който е теглил досиетата?
— Какво? — Шарнек се изсмя. — Не става така. Ще отнеме известно време. Трябва да го кача на главния сървър в компютърния отдел. Тогава…
— Колко? — изръмжа криминологът.
Шарнек примигна, сякаш за пръв път виждаше, че той е парализиран.
— Зависи от нивото на фрагментиране, възрастта на файловете, алокацията, разчленяването, а също…
— Добре, добре, добре. Само гледай да е по-бързо.
Селито се обърна към Пуласки:
— Какво друго откри?
Младият полицай разказа за разпита на двамата компютърни специалисти, които имаха пълен достъп до хранилищата. Добави, че е разговарял и с Анди Стърлинг, чийто мобилен телефон бе потвърдил, че баща му е бил на Лонг Айлънд по време на убийството. Наистина имаше алиби. Том допълни информацията за заподозрените.