— Чакай, Пам… — Тя се опита да си спомни предишните им разговори… — Ти ми каза, че бил от училището.
— Казах, че се запознахме в училище.
— Ами поетичният кръжок?
— То там…
— Той е водел занятията — досети се Сакс и се намръщи. — Все едно да наречеш треньора футболист. Само че той тренира, не играе.
— Не съм излъгала.
„Без паника — помисли си Сакс. — Това няма да помогне."
— Слушай, Пам. Това е…
Е, какво беше? Имаше твърде много въпроси. Амелия зададе първия, който й хрумна:
— На колко години е?
— Не знам. Не е толкова стар.
Пам я погледна. Изражението й бе сурово. Сакс я беше виждала сърдита, капризна, решителна. Но никога така — уплашена и затворена в себе си, агресивна.
— Пам?
— Ами, предполагам, може би на около четирийсет и една или някъде там.
Въпреки решението си да не се поддава на паника, Сакс започна да губи самообладание.
Какво, по дяволите, трябваше да направи? Да, Амелия Сакс винаги бе искала да има деца — подтикната от спомените за прекрасните моменти, които бе преживяла с баща си — но не се беше замисляла за тежките задължения на родителя.
„Бъди разумна" — помисли си, но този съвет не беше по-ефективен от „Без паника".
— Слушай, Пам.
— Знам какво ще кажеш. Но изобщо не е това.
Сакс не знаеше. Когато мъж излиза с жена… До известна степен винаги става дума за това. Тя обаче не искаше да мисли за сексуалния аспект на проблема. Това само би засилило паниката й и би й попречило да разсъждава разумно.
— Той е различен. Има такова излъчване… Имам предвид… момчетата в училище се интересуват само от спорт и компютърни игри. Толкова са скучни.
— Пам, има много момчета, които четат поезия и ходят на театър. В поетичния кръжок нямаше ли момчета?
— Не е същото… Не съм казвала на никого какво съм преживяла, с майка ми и така нататък. Но споделих със Стюарт и той ме разбра. Той също е преживял много. Бил е на моя възраст, когато баща му е загинал. След това трябвало сам да се издържа, работел на две-три места.
— Просто идеята не е добра. Има проблеми, които сега дори не можеш да си представиш.
— Той се държи добре с мен. Харесва ми да сме заедно. Не е ли това най-важното?
— Важно е, но не е само това.
Пам предизвикателно скръсти ръце.
— Пък и дори да не ти е учител сега, може да има сериозни проблеми в бъдеще.
Кой знае защо, казвайки това, Сакс почувства, че вече е загубила спора.
— Той каза, че е готов да рискува заради мен.
Не беше необходимо да си Фройд, за да се досетиш какво става. Девойка, чийто баща е загинал още докато е била малка, и чиято майка и втори баща са я тормозили вкъщи… съвсем логично бе да хлътне по някой внимателен възрастен мъж.
— Стига, Амелия. Не съм тръгнала да се омъжвам. Само излизаме.
— Защо тогава не си дадеш малко почивка? За един месец. Опитай се да излизаш с други момчета. Да видиш какво ще стане.
„Колко си жалка!" — помисли си Сакс. Аргументите й бяха твърде слаби.
Пам демонстративно се намръщи:
— Защо да го правя? Аз не съм тръгнала на лов за момчета, само и само да си имам гадже като останалите момичета от класа.
— Миличка, знам, че изпитваш нещо към него. Но изчакай да мине малко време. Не искам да бъдеш наранена.
На света има много други прекрасни момчета. За теб ще е по-добре да си с някое от тях, а и в дългосрочен план ще бъдеш по-щастлива.
— Няма да скъсам с него. Обичам го. И той ме обича. — Пам вдигна учебниците си и добави хладно: — По-добре да тръгвам. Имам да пиша домашни. — Тръгна към вратата, но спря и се обърна. Изрече шепнешком: — Когато ти започна да излизаш с господин Райм, не ти ли казваха, че идеята е глупава? Не те ли съветваха да си намериш някого, който не е прикован на количка? Че има много други „прекрасни момчета"? Сигурна съм, че някой ти е говорил така.
Пам се вгледа за момент в очите й, после се обърна и излезе.
Сакс се замисли: Да, наистина някой я бе съветвал така. Всъщност беше използвал абсолютно същите думи.
И не друг, а родната й майка.
Мигел Абрера 5465-9842-4591-0243, „специалистът по поддръжката" според евфемистичния речник на ръководството, си тръгна от работа както обикновено, в 17:00. — Сега излиза от метрото близо до дома си в Куинс и аз вървя точно зад него.
Опитвам се да бъда спокоен. Но не е лесно.
Те — полицията — се приближават, приближават се към мен! Никога досега не се е случвало. За толкова години на колекционерство, след толкова мъртви шестнайсетични, толкова съсипани животи, толкова невинно осъдени заради мен, никой не е бил така близо, както те сега. След като научих за подозренията на полицията, аз се старая да поддържам добра фасада и успявам, сигурен съм. В същото време трескаво анализирам ситуацията, пресявам данните, търся златното зрънце, което ще ми подскаже какво знаят и какво — не. Доколко съм в опасност. Отговорът обаче ми се изплъзва.