В данните има твърде много примеси!
Замърсяване…
Опитвам се да си спомня как съм се държал наскоро. Бях внимателен. Данните могат да работят срещу теб — могат да те приковат с карфица като препарирана синя пеперуда Морфо менелаус, миришеща на горчиви бадеми, върху облицована с кадифе дъска. Но ние, посветените, можем да използваме информацията, за да се защитаваме. Данни могат да се изтриват, да се предават, да се изкривяват. Можем да ги замърсяваме с излишни подробности. Можем да поставим набор от данни А до набор от данни X, за да изглежда, че А и X повече си приличат — или се различават — отколкото в действителност.
Можем да вършим най-елементарните измами. Да вземем радиочиповете например. Можеш да пъхнеш картата си за бързо плащане на магистралите в чуждо куфарче и тя ще покаже, че колата ти е обиколила десетина места през уикенда, а тя през цялото време е стояла в гаража. Или помислете колко е лесно да сложиш служебната си карта в плик и да го изпратиш в службата, там да остане няколко часа, след което да помолиш някого да я вземе и да ти я донесе в някой ресторант в града. „Съжалявам, забравих я. Благодаря. Аз плащам обяда…" Какво ще покажат данните? Ами, че си се трудил добросъвестно, докато в действителност по това време си стоял с кървав бръснач в ръката над нечий изстиващ труп. Няма значение, че никой не те е видял в офиса. „Ето присъствения ми лист, полицай…" Ние се доверяваме на данните, но нямаме доверие на човешкото око. Има още десетина подобни трикове, в които съм се усъвършенствал.
Сега се налага да прибягна към една по-крайна мярка.
Пред мен Мигел 5465 спира и поглежда през витрината на един бар. Знам, че пие малко и ако влезе за някоя биричка, това ще ме забави, но няма да провали плановете ми за вечерта. Той обаче не влиза в бара, а продължава по улицата, държейки главата си наклонена на една страна. Става ми жал, че не си позволи това последно удоволствие, защото му остава по-малко от час живот.
29
Най-накрая от затвора се обадиха на Лон Селито.
Той кимна няколко пъти, докато слушаше.
— Благодаря. — Затвори. — Артър ще се оправи. Наранен е, но не сериозно.
— Слава Богу! — прошепна Сакс.
— Какво е станало? — поинтересува се Райм.
— Никой не знае. Извършителят е Антон Джонсън, който излежава присъда за отвличане. Преместили са го в Гробницата, защото чака друго дело по подобни обвинения. Явно просто е превъртял. Отначало твърдял, че Артър сам се е обесил. Твърдял, че искал да умре и го помолил за помощ.
— Надзирателите ли са го спрели?
— Не. Това е странното. Друг затворник нападнал Джонсън. Мик Галента, който е за втори път зад решетките за притежаване на амфетамини и хероин. Два пъти по-дребен е от Джонсън, но го повалил, зашеметил го и свалил Артър от стената. Почти започнал бунт.
Телефонът иззвъня и Райм погледна номера на обаждащия се. Кодът беше 201.
Джуди Райм.
Той изкомандва системата да вдигне.
— Чу ли какво е станало, Линкълн?
Гласът й трепереше.
— Да. Чух.
— Защо са го направили? Защо?
— В затвора стават такива неща. Това е друг свят.
— Ама това е само временен арест, Линкълн. Щях да разбера, ако беше затвор с осъдени за убийство. Но повечето от тези хора чакат да се явят пред съда, нали?
— Да.
— Защо му е на някого да рискува по-тежка присъда, като се опита да убие друг затворник?
— Не знам, Джуди. Няма логика. Говори ли вече с него?
— Позволиха ми да му се обадя. Не може да говори много добре, но не е много зле. Ще остане в клиниката няколко дни.
— Добре. Слушай, Джуди, исках да те попитам за още информация, но… Почти съм сигурен, че мога да докажа невинността на Артър. Изглежда, че някой друг стои зад това престъпление. Вчера е убил друга жена и мислим, че можем да го свържем и с убийството на Сандърсън.
— Не! Наистина ли? Кой, по дяволите, е този човек, Линкълн?
Вече не се боеше какво ще каже, не подбираше думите и не се интересуваше дали ще прозвучи обидно. За двайсет и четири часа Джуди Райм коренно се беше променила.