До парка остава една пресечка. След малко…
Чакай, нещо не е наред. Той не продължава към парка. Спира пред един корейски ресторант, купува цветя и се отдалечава от търговския район към един запустял квартал.
Опитвам се да разбера какво означава това, анализирам поведението му според данните, с които разполагам. Прогнозата не се сбъдва.
Приятелка? Роднини?
Как, по дяволите, може да има факт, свързан с него, за който да не знам?
Примеси в данните. Мразя ги!
Не, не, лоша работа. Цветя за приятелка — това не отговаря на профила на депресиран убиец, решил да сложи край на живота си.
Мигел 5465 продължава по тротоара. Въздухът ухае на току-що окосена трева, люляк и кучешка урина.
Аха, сега разбирам. Успокоявам се.
Чистачът влиза в гробището.
Разбира се, съпругата и детето му. Прогнозата е вярна. Само малко ще се забавя. За да се прибере вкъщи, пак трябва да мине през парка. Така дори може би е по-добре, с последно посещение на гроба на жена си. Прости ми, че убивах и изнасилвах в твое отсъствие, мила. Продължавам да го следя на безопасно разстояние, стъпвам леко с удобните си обувки с гумени подметки, които не издават никакъв шум.
Мигел 5465 отива направо при един двоен гроб. Там се прекръства и коленичи. Оставя цветята до четири други букета. Защо данните не ми показаха, че редовно ходи на гробищата?
Разбира се — защото плаща цветята в брой.
Той се изправя и се отдалечава.
Тръгвам след него, като си поемам дълбоко дъх.
Изведнъж:
— Извинете, господине.
Застивам. Обръщам се бавно към пазача на гробището. Той се приближава безшумно, стъпвайки леко върху меката, роена трева. Премества погледа си от лицето към дясната ми ръка, която бързо пъхам в джоба си. Дали е видял бежовата ръкавица, която нося?
— Добър вечер — поздравявам го.
— Видях ви в храстите.
Как да му отговоря?
— Храстите ли?
Погледът му издава, че сериозно изпълнява задължението си да бди над мъртвите.
— Може ли да попитам при кого идвате?
Името му е изписано на униформата му, но не мога да го прочета добре. Стоуни? Що за име е това? Изпълва ме гняв. Те са виновни… Те, хората, които ме преследват! Те ме карат да бъда невнимателен. Всички тези примеси, цялото това замърсяване, объркват ме! Мразя ги, мразя ги, мразя…
Успявам да се усмихна съчувствено.
— Аз съм приятел на Мигел.
— О! Познавахте ли Кармела и Хуан?
— Да, познавах ги.
Стоуни или Стенли се чуди какво правя още тук, след като Мигел 5465 вече си тръгна. Леко премества тежестта си. Да, все пак е Стоуни… Посяга към уоки-токито на колана си. Не си спомням имената на надгробните плочи. Може би жената на Мигел се е казвала Роса, а синът му — Хосе и аз току-що се хванах в клопката на пазача.
Толкова е досадно, когато другите се мислят за много хитри.
Стоуни поглежда към радиостанцията, а когато отмества очи от нея, вижда ножа, който вече е наполовина забит в гърдите му. Нанасям още три бързи удара, като умело избягвам ребрата — ако не внимаваш, може да си навехнеш пръст, както знам от печалния си опит. Много боли.
Макар и шокиран, пазачът на гробището е по-упорит, отколкото подозирах. Пристъпва напред и ме хваща за яката с ръката, с която не притиска раната си. Започваме да се борим, вкопчени един в друг, блъскаме се, дърпаме се, мрачен танц сред гробовете. Най-сетне той ме пуска и се просва по гръб на алеята, криволичеща асфалтирана ивица, водеща към централната сграда на гробището. Напипва уоки-токито в момента, в който острието прониква в гърлото му.
Шат, шат, с две бързи движения прерязвам вената или артерията, или и двете и към небето извира невероятен кървав фонтан.
Отдръпвам се.
— Не, не, защо? Защо!
Той посяга към раната, услужливо маха ръцете си и ми позволява да направя същото от другата страна на врата му. Шат, шат, не мога да се спра. Не е необходимо, но кипя от гняв, бесен съм — на тях, които ме изкарват от равновесие. Те ме принуждават да използвам Мигел 5465 като авариен изход. А сега те ме карат да греша. Да постъпвам непредпазливо.
Още няколко удара… Изправям се и след трийсет секунди, след няколко отчаяни преритвания, човекът изпада в безсъзнание. След шейсет животът преминава в смърт.
Оставам неподвижен, смразен от този кошмар, задъхан. Стоя приведен и се чувствам като жалко животно.