Полицаите не бяха намерили свидетели, а Мигел Абрера, чистачът от ССД, не знаеше нищо. Беше силно разстроен, както защото бе потенциална жертва на убиеца, така и защото беше загубил един приятел — познаваше пазача от честите си идвания на гроба на съпругата и сина си. Тази вечер изпитал смътното чувство, че някой го следи по пътя от метрото, и дори спрял веднъж да погледне в една витрина, надявайки се да види отражението на натрапника. Не видял обаче никого и продължил към гробището.
Сега, облечена с белия гащеризон за огледи, Сакс накара двама полицаи от главната лаборатория в Куинс да фотографират и да направят видеозаписи на всичко. Обработи тялото и започна огледа на района. Правеше го много старателно. Това местопрестъпление беше изключително важно. Убийството бе извършено бързо и жестоко — пазачът явно бе изненадал обект 522 — и се бяха борили, което означаваше по-голям шанс да намери улики, водещи към убиеца, жилището му или работното му място.
Сакс започна огледа — като се движеше една стъпка в едната посока, една стъпка в другата, после една перпендикулярно и една назад, върху един и същи участък.
Нещо я накара да спре внезапно.
Някакъв шум.
Сигурна бе, че чу стъргане на метал. Вкарване на патрон в цевта? Отваряне на автоматичен нож?
Огледа се бързо, но видя само тънещото в сумрак гробище. Амелия Сакс не вярваше в призраци и обикновено места като това й вдъхваха спокойствие. Сега обаче стисна зъби, дланите й в гумените ръкавици се запотиха.
Отново се обърна към трупа, но нещо я накара да затаи дъх, някакъв проблясък.
Дали светлината от улична лампа, проникваща през храстите?
Или обект 522, който се приближаваше с нож в ръка?
Изкаран от равновесие… Нямаше как да не си спомни, че вече е правил опит да я убие — инсценировката с федералния агент в квартала на Леон Уилямс. Може би сега искаше да довърши започнатото.
Тя отново се зае с огледа, но малко преди да свърши, отново я побиха тръпки. Отново движение — този път в периферията на осветения район, но пак в границите на гробището, което беше отцепено от полицията. Дали вятърът клатеше клоните? Или минаваше някое животно?
Баща й, човек с диагноза „полицай" и неизчерпаем извор на улична мъдрост, й беше казвал: „Забрави мъртвите, Ейми, те нищо не могат да ти направят. Пази се от онези, които са ги направили мъртви."
В същия дух беше и предупреждението на Райм: „Гледай добре, но си пази гърба."
Амелия Сакс не вярваше в шестото чувство. Поне не по начина, по който някои хора вярват в свръхестественото. За нея светът бе толкова удивителен, а нашите сетива и мисловни процеси — толкова сложни и всеобхватни, че човек не се нуждаеше от свръхестествени способности, за да бъде проницателен.
Тя беше сигурна, че там има някой.
Излезе от района на огледа и разкопча кобура си. Опипа ръкохватката на служебния си Глок, за да се подготви, ако се наложи бързо да го извади. Отново се върна към огледа, събра последните улики и бързо се обърна към мястото, където по-рано бе забелязала движение.
Светлината я заслепяваше, но тя беше сигурна, че в сянката на близката сграда стои някой, гледаше я от задната страна на крематориума. Може би някой, който работеше тук, но тя не искаше да рискува. С ръка върху пистолета, Сакс направи няколко крачки към него. С белия гащеризон беше идеална мишена, но тя реши да провери.
Извади оръжието си и бързо мина през храстите, затича се към силуета въпреки болката в ставите си. Изведнъж обаче спря и се намръщи. Вгледа се в товарната рампа на крематориума, където беше видяла човека. Стисна устни, ядосана на себе си. Мъжът, чийто силует се очертаваше на светлината от една улична лампа отзад, беше полицай; тя забеляза контурите на униформена фуражка и присвитите рамене на човек, който се отегчава на поста си.
— Полицай. Видяхте ли някого там?
— Не, детектив Сакс — отвърна той. — Няма никого.
— Благодаря.
Сакс приключи с опаковането на уликите и освободи трупа за съдебния лекар.
Върна се при колата си, отвори багажника и започна да съблича белия гащеризон, като си приказваше с колегите от отдела по криминология в Куинс. Те също се преобличаха. Един от тях се намръщи и се заоглежда.
— Загуби ли нещо? — попита Сакс.
— Да, фуражката ми. Сигурен съм, че я бях оставил тук.
Сакс настръхна.
— Какво?
— Няма ми я фуражката.