След малко Том въведе Тери Добинс, полицейския психолог, когото Райм познаваше от години. Беше малко по-плешив и по-закръглен от първата им среща — когато бяха разговаряли с часове в онзи ужасен период веднага след нещастния случай, оставил криминалиста парализиран. Лекарят все още имаше онзи добродушен, проницателен поглед, който Райм помнеше, и същата успокояваща, неиздаваща укор усмивка. Криминологът гледаше скептично на психологичното профилиране и предпочиташе твърдите научни факти, но не можеше да не признае, че Добинс много му е помагал със съвети при не едно разследване.
Психологът поздрави всички, взе чаша кафе от Том и отказа храна. Седна до количката на Райм.
— Предположението ти, че убиецът е вещоман, е добро. Мисля, че си на вярна следа. Първо, нека да ти кажа, че се обадих в консултационната служба и оттам провериха всички известни вещомани в града. Не са много и най-вероятно не е един от тях. Изключих жените. От мъжете повечето са твърде възрастни или инвалиди. Единствените двама, които отговарят на функционалния профил, са на Статън Айлънд и в Бронкс, но по време на убийството в неделя са били със социални работници или с роднини.
Райм не се изненада. Обект 522 беше твърде хитър, за да не е заличил следите си. Все пак се беше надявал поне на малък напредък. И отново се оказаха в задънена улица. Райм се намръщи.
Добинс само се усмихна. Това беше тема, която бяха обсъждали още преди години. По отношение на личния си живот Линкълн винаги се стараеше да сдържа гнева и тревогата си. При проблеми от професионално естество обаче не пропускаше да им даде израз.
— Мога обаче да ви дам някои полезни насоки — продължи психологът. — Нека първо да ви разкажа за вещоманията. Това е форма на обсесивно-компулсивно разстройство, възникващо, когато пациентът се сблъска с конфликт или напрежение, с което не може да се справи емоционално. Много по-лесно е да се фокусира върху определен тип поведение, отколкото върху основния проблем. Честото миене на ръце и броенето са симптоми на заболяването. Също и трупането на безполезни вещи.
По принцип е рядко явление човек, вманиачен по трупането на вещи, да е опасен за околните. Има, разбира се, рискове за здравето — развъждане на гризачи и насекоми, плесени и опасност от пожар — но по принцип вещоманите искат просто да бъдат оставени на мира. Живеят заобиколени от колекциите си и ако могат, никога не излизат от къщи.
Вашият човек обаче е странен случай. Комбинация от нарцисизъм, антисоциално поведение и вещомания. Ако иска нещо — монети, картини или сексуално удовлетворение — той трябва да го получи. На всяка цена. Не се спира пред убийство, стига да му помогне да придобие някакъв предмет или да защити колекцията си. Дори бих си позволил да предположа, че убийствата го успокояват. Живите хора го стресират. Те го разочароват, изоставят го. Неживите предмети обаче — вестници, кутии от пури, бонбони, дори трупове — могат да се складират в скривалището ти; те никога няма да те предадат… Предполагам, че не се интересувате от факторите в детството му, които са довели до развитието на този синдром.
— Не особено, Тери — отговори Сакс и се усмихна на Райм, който поклати глава.
— Първо, трябва му пространство — продължи Добинс. — Много пространство. При тези цени на имотите, трябва да е или много находчив, или много богат. Вещоманите обикновено живеят в големи стари къщи. Никога под наем. Не могат да понесат мисълта, че хазаинът има право да навлезте в личното им пространство. Най-често боядисват стъклата на прозорците в черно или ги облепят с хартия. Така се изолират от външния свят.
— Колко пространство? — попита Сакс.
— Много стаи, стаи и пак стаи.
— Някои от хората в ССД би трябвало да са доста заможни — отбеляза Райм. — Ръководните кадри.
— Така. Ако работи на такъв висок пост, извършителят би трябвало да води двойствен живот. Наричаме ги „таен" живот и „фасада". Той има нужда от външния свят — за да увеличава колекцията си и да я поддържа. Затова трябва да се държи като обикновен човек. Вероятно има втора къща или ако е само една, част от нея, която да изглежда нормално. О, сигурно предпочита да живее в тайното си скривалище. Но ако стои само там, хората ще започнат да забелязват. Затова би трябвало да разполага с жилище, което прилича на дома на всеки друг с неговото социално-икономическо положение. Двете жилища са свързани или разположени в близост едно до друго. Може би приземният етаж е нормален, а колекцията е на горния. Или в мазето… Колкото до поведението му, във фасадния живот вероятно играе роля, противоположил на истинския му характер. Да предположим, че истинският обект Пет-двайсет и две е злобен и заядлив. Пред други хора той ще се представя като уравновесен, спокоен, зрял, учтив човек.