Ето защо сега Сакс стоеше смутена пред входа на малката къща в Бруклин, недалеч от собствения й апартамент. Вечерта беше приятна. Лек ветрец, ухаещ на люляк и мокра слама, танцуваше около нея. Приятно щеше да е, ако поседи на тротоара или на стълбището пред къщата, вместо онова, което се канеше да направи.
Онова, което трябваше да направи.
„Боже, мразя да правя това."
Пам Уилоуби се показа на вратата. Носеше анцуг и косата й беше вързана на опашка. Говореше с друго от децата в приемното семейство, също тийнейджърка. Лицата им имаха онова дяволито и в същото време невинно изражение, което подрастващите момичета носят като грим. Около тях лудуваха две кучета: Джаксън, малката болонка, и много по-големият, но също толкова палав бриар, Космическия каубой, който живееше с приемните родители на Пам.
Полицайката и момичето понякога се срещаха тук, когато отиваха на кино или за сладолед. Лицето на Пам обикновено грейваше, щом видеше Сакс.
Не и тази вечер.
Сакс слезе от колата и се облегна на топлия капак. Пам взе Джаксън и отиде при нея.
— Извинявай, че идвам толкова късно.
— Няма проблем — предпазливо отвърна момичето.
— Как са домашните?
— Домашни като домашни. Някои са добре, други са скапани.
Училището си беше същото, както по времето на Сакс.
Тя погали кучето и Пам го притисна ревниво. Често правеше така с нещата си. Никога не позволяваше друг да й носи чантата с учебниците или торбите с покупки. Сакс предполагаше, че толкова неща са й били отнети, че сега се стремеше да задържи всичко, което притежава.
— Добре. Какво има?
Нямаше начин да започне по-внимателно този разговор.
— Говорих с приятеля ти.
— Кой приятел?
— Със Стюарт.
— Какво! — извика Пам.
Под светлината, процеждаща се между листата на близкото гинково дърво, тревогата, която се изписа върху лицето й, беше очевидна.
— Трябваше да го направя.
— Не, не трябваше.
— Пам… Тревожех се за теб. Накарах един приятел в управлението да го провери.
— Не!
— Исках да видя дали няма някоя скрита тайна.
— Нямаш право!
— Така е. Но го направих. И преди малко получих отговора.
Сакс почувства как стомахът й се свива. Сама срещу убийци или с двеста километра в час по шосетата… това беше детска игра. Много повече се страхуваше сега.
— И какво, да не би да е престъпник? — сопна се Пам. — Сериен убиец? Терорист?
Амелия се подвоуми. Искаше й се да докосне ръката на момичето, но не го направи.
— Не, миличка. Но е… женен.
Пам смаяно примигна.
— Женен…
— Съжалявам. Жена му също е учителка. В частно училище в Лонг Айлънд. И има две деца.
— Не! Сбъркала си!
Пам бе стиснала юмрука на свободната си ръка толкова силно, че мускулите сигурно я боляха. Очите й се изпълниха с гняв, но не личеше голяма изненада. Сакс се почуди какви моменти се опитва да си спомни Пам. Може би Стюарт й беше казал, че няма домашен телефон, а само мобилен. Или пък я бе помолил да му пише на специален имейл адрес, а не на официалния.
Пък и вкъщи е такава бъркотия. Не искам да я виждаш. Нали съм учител. Толкова сме разсеяни… Трябва да наема чистачка.
Момичето промълви:
— Сигурно е грешка. Сбъркала си го с друг.
— Преди малко бях у тях. Попитах го и той ми призна.
— Не, не е вярно! Лъжеш! — Очите на Пам проблеснаха, на лицето й се изписа хладна усмивка, която прониза като с нож сърцето на Сакс. — Същата си като майка ми! Когато не искаше да направя нещо, тя ме лъжеше! Също като теб сега.
— Пам, никога не съм…
— Всеки иска да ми отнеме нещо! Няма да ти позволя! Обичам го и той ме обича, няма да ми го вземеш!
Завъртя се и стискайки силно кученцето, тръгна към къщата.
— Пам! — Сакс се задави. — Миличка, недей…
Преди да влезе, Пам се обърна за момент и погледна назад, косата й се развя, тялото й бе напрегнато като метална статуя. Амелия Сакс се радваше, че светлината от входа не й позволи да види очите на момичето — нямаше да понесе омразата, което знаеше, че излъчват.
Мисълта за фиаското на гробището ме изгаря като жив въглен.
Мигел 5465 трябваше да умре. Ченгетата трябваше да го получат забучен като пеперуда върху кадифена възглавничка. Да кажат „случаят е приключен" и всичко щеше да е наред.
Обаче не. Тази пеперуда отлетя. Не мога да пробвам с друго инсценирано самоубийство. Те научиха нещо за мен. Получиха ново знание…