ВТОРНИК, 24 МАЙ
Разбира се, нямаше как да знаеш дали те наблюдават в определен момент. Колко често и по каква система Полицията на мисълта включва всяка отделна жичка, можеше само да се гадае. Не беше изключено дори да наблюдават всички по всяко време.
33
Амелия Сакс дойде рано.
Линкълн Райм обаче се беше събудил още по-рано. Не можа да спи добре от мисли за двете настоящи разследвания — тук и в Англия. Сънува също братовчед си Артър и чичо Хенри.
Сакс влезе в стаята за тренировки, където Том тъкмо наместваше криминологът в инвалидната количка, след като Райм бе направил седем километра на велоергометъра — част от програмата с упражнения за подобряване на физическата му форма, в случай че един ден се наложи мускулите му отново да поемат ролята си от механичните системи, поддържащи сега жизнените му процеси. Сакс пое щафетата от Том, който слезе да направи закуска. Характерно за връзката им беше, че Райм отдавна бе загубил всякакви притеснения, когато тя му помагаше в сутрешните процедури, които за мнозина биха изглеждали неприятни.
Амелия беше спала в апартамента си в Бруклин, затова сега той я осведоми за новото развитие по случай 522. Виждаше обаче, че е разсеяна. Когато я попита защо, тя бавно въздъхна и отговори:
— Тревожа се за Пам.
Разказа, че приятелят на Пам се оказал бившият й учител. Освен това бил женен.
— Не… — Райм присви очи. — Съжалявам. Горкото дете. — Първото, което му хрумна да направи, бе да заплаши този Стюарт и да го накара да остави момичето на мира. — Имаш полицейска значка, Сакс. Използвай я. Ще си подвие опашката. Или ако искаш, аз ще му се обадя.
Тя обаче не смяташе, че това е правилният подход.
— Опасявам се, че ако съм твърде настоятелна или подам сигнал за него, тя ще се отчужди. Но ако не направя нещо, може много да страда. Боже мой, ами ако иска да има бебе от него? — Зачопли ожесточено палеца си. Спря. — Ако й бях истинска майка, щеше да е друго. Тогава щях да знам как да реагирам.
— Нима?
Сакс се замисли, после се усмихна тъжно:
— Е, може би не… Тези родителски грижи. Би трябвало всяко дете да върви с упътване за употреба.
Тя го закара в спалнята, където закусиха. Сакс му слагаше в устата. Както салона и лабораторията долу, тази стая сега изглеждаше много по-уютно, отколкото когато Сакс влезе за пръв път в нея. Тогава обзавеждането беше спартанско, единствената украса на стените бяха стари плакати с репродукции на картини, обърнати обратно, за да служат като импровизирани бели табла за първото им съвместно разследване. Сега плакатите бяха залепени от правилната страна и имаше нови, с картини, които Райм харесваше — импресионистични пейзажи и капризни сцени от градския живот на художници като Джордж Инес и Едуард Хопър. След закуската Сакс седна до инвалидната количка и хвана дясната му ръка, която наскоро бе възвърнала известна сетивност и способност за движение. Той чувстваше допира на пръстите й, макар че усещането беше странно, леко забавено спрямо реакцията на неувредените нерви на врата и лицето му. Сякаш ръката й бе водна струйка, гъделичкаща кожата му. Искаше му се да стисне с пръстите си нейните. И усещаше, че и тя има такова желание. Тишина. Райм обаче чувстваше, че Сакс иска да говори още за Пам, затова мълчеше, чакаше тя да продължи разговора. Загледа се в соколите-скитници на перваза на прозореца му, винаги нащрек, напрегнати, женската — по-едра. Бяха като малки кълба от мускули, готови за действие. Соколите ловуват денем, а сега имаха и малки за изхранване.
— Райм?
— Какво?
— Още не си му се обадил, нали?
— На кого?
— На братовчед си.
Аха, не било за Пам. Не му беше хрумнало, че може да си мисли за Артър Райм.
— Не. Не съм.
— Има ли нещо, което не си ми казал? Доскоро дори не подозирах, че имаш братовчед.
— Не съм ли ти споменавал за него?
— Не. Говорил си много за чичо Хенри и леля Пола. Но не за Артър. Защо?
— Винаги сме толкова заети. Няма време за разговори.
Той се усмихна; тя — не.
Дали да й каже? Райм се колебаеше. Първата му реакция бе да не й казва. Защото обяснението миришеше на самосъжаление. А това беше отрова за Линкълн Райм. Въпреки това тя заслужаваше да знае. Така е в любовта.
В засенченото пространство, където сферите на два живота се пресичат, някои основни неща — капризи, предпочитания, страхове, гняв — не могат да се скрият. Такъв е договорът.
Затова й разказа.
За Адриана и Артър, за адския студ в деня на техническия панаир и лъжите по-късно, за срама от криминалистичното изследване на корвета и дори за идеята му за годежен подарък — парчето бетон от зората на атомния век. Сакс кимаше и той се изсмя мислено. Защото знаеше какво си мисли: „Е, какво толкова? Малко юношеско увлечение, малко изневяра, малко любовна мъка. Малък калибър в арсенала на престъпленията срещу личността. Как може нещо толкова банално да развали такова силно приятелство?"