Били сте като братя…
— Джуди каза, че с Блейн сте им ходили на гости, нали? Явно сте си оправили отношенията.
— О, да. Оправихме ги. Онова бе само момчешко увлечение. Адриана беше красавица… впрочем беше висока и червенокоса. — Сакс се засмя и той допълни: — Но не си струваше да си разваляме приятелството заради нея.
— Значи има още нещо, така ли?
Райм се подвоуми. Но все пак й разказа:
— Малко преди злополуката отидох в Бостън. — Отпи глътка кафе със сламка. — Изнасях лекция на международна конференция по криминалистика. След като свърших представянето си, отидох в бара и една жена се приближи. Бивша преподавателка в Масачузетс. Фамилното ми име й направило впечатление. Каза, че преди години преподавала на студент със същата фамилия. Артър Райм. Дали случайно не сме роднини?
Казах й, че ми е братовчед. Разказа ми нещо интересно, което Артър направил. Когато кандидатствал в техническия институт, не представил есе, а научна статия. Била блестящо написана. Оригинална идея, добро изпълнение, щателно изследване… О, ако искаш да направиш комплимент на някой учен, Сакс, кажи му, че изследването му е щателно. — Райм замълча за няколко секунди. — Както и да е, преподавателката го посъветвала да поправи статията и да я публикува в научно списание. Артър обаче така и не го направил. След това не се били виждали и тя се интересуваше дали е продължил да води научни изследвания в тази област.
Стана ми любопитно. Попитах я на каква тема е била статията. Жената беше запомнила цялото заглавие „Биологични ефекти на някои наночастици"… О, и между другото, Сакс, бях я написал аз.
— Ти?
— Това беше статията за проекта ми на техническия панаир. Спечели второ място в щата. Беше доста оригинална идея, трябва отбележа.
— Артър я е откраднал.
— Да. — Дори сега, след толкова години, отново го обзе гняв. — Но това не е всичко.
— Кажи ми.
— След конференцията онова, което бях научил от нея, не ми излизаше от главата. Обадих се в комисията по приемане на Масачузетския институт. Пазеха всички кандидатстудентски документи на микрофилми. Изпратиха ми копие от моите. Молбата ми за приемане беше с моя подпис. Но всичко, изпратено от училището, от кабинета за кандидатстудентски консултации, беше преправено. Арт се беше добрал до училищното ми досие и го беше променил. Беше писал в дипломата ми „много добър", вместо „отличен", колкото имах. Беше написал фалшиви препоръки със сдържани отзиви. Звучаха шаблонно. Може би бяха препоръките, които той е получил от учителите си. Препоръката от чичо Хенри липсваше.
— Махнал я е?
— Освен това беше сменил есето ми с някаква глупост от рода на „Защо искам да уча в Масачузетс". Дори бе добавил няколко крещящи правописни грешки.
— О, съжалявам. — Тя стисна по-силно ръката му. — Тази Адриана е работила в консултационния кабинет, нали? Значи тя му е помогнала.
— Не. Отначало и аз така си помислих. Открих я и й се обадих. — Той се засмя. — Говорихме си за живота, за семействата ни, за децата й, за кариерата. После за миналото. Каза ми, че през цялото време се питала защо така неочаквано съм прекратил връзката ни. Казах й, че съм си помислил, че е решила да излиза с Артър… Това я изненада. Отговори ми, че нямало нищо такова. Само му помагала с документите за кандидатстване. Ходил няколко пъти при нея в кабинета, но говорили само за училище. Гледал примерни есета, училищни характеристики. Казал, че неговият консултант бил некадърник, а много искал да влезе в добър колеж. Помолил я да не казва на никого, особено на мен; срамувал се, че трябва да моли за помощ, затова няколко пъти се срещали тайно. Тя още се чувстваше виновна, че ме е излъгала заради Арт.
— Издебнал я е да отиде до тоалетната или да свърши нещо и е подправил досието ти.
— Точно така.
Артър никога не е правил нищо лошо на никого. Не е способен…
Грешиш, Джуди.
— Сигурен ли си? — попита Сакс.
— Да. Защото веднага след като приключих разговора с Адриана, се обадих на Артър.
Райм си спомняше разговора почти дума по дума.