Без поздрав. Направо:
— Защо, Артър? Кажи ми защо.
Мълчание. Чуваше се само дишането на Артър.
Макар че бяха минали десетилетия, братовчед му веднага се досети за какво става дума. Не попита откъде знае. Не се престори, че не разбира.
Отговорът: веднага да пристъпи в атака. Артър ядосано изпелтечи:
— Добре, искаш ли да знаеш отговора, Линкълн? Ще ти кажа. Наградата за Коледа.
Райм не разбра:
— Каква награда?
— Онази, която баща ми ти даде на Бъдни вечер, когато бяхме последна година в гимназията.
— Бетонното парче ли? От стадиона „Стагфийлд"? — Той се намръщи. — Какво имаш предвид?
Явно със сувенира, имащ значение само за шепа хора на света, беше свързана и друга драма.
— Падаше се по право на мен! — закрещя братовчед му, сякаш той беше ощетеният. — Татко ме е кръстил на човека, който е ръководил атомния проект. Знаех, че пази парчето за спомен. Знаех, че ще ми го подари, когато завърша гимназия или колежа. Това беше моят подарък за дипломирането! Мечтаех си за него от години!
Линкълн нямаше думи. Вече бяха зрели мъже, а се караха като деца за някое списание с картинки или бонбон.
— Той даде единственото, което беше важно за мен. Даде го на теб.
Гласът на братовчед му трепереше. Дали плачеше?
— Артър, аз само отговорих на няколко въпроса. Беше игра.
— Игра ли?. Каква е тази игра? Беше Бъдни вечер! Трябваше да пеем коледни песни или да гледаме някой сълзлив филм по телевизията. Но не. Не! Баща ми превърна празника в една шибана класна стая. Беше ужасно! Досадно. Но никой нямаше смелостта да възрази на великия професор.
— За бога, Арт, вината не беше моя! Аз само спечелих наградата. Не съм ти откраднал нищо.
Братовчед му се изсмя:
— Така ли мислиш? Не ти ли е хрумвало, че може би си ми откраднал нещо?
— Какво?
— Помисли! Може би… бащата.
Артър замълча, задъхваше се.
— Какво говориш?
— Ти ми открадна бащата! Питал ли си се защо никога не съм искал да участвам в училищните състезания? Защото ти беше заел тази ниша. Ами в науката? Ти беше другият син, не аз. Ти ходеше на лекциите му в университета. Ти му помагаше в изследванията.
— Ти си луд… И тебе те е канил да ходиш на лекциите му. Сигурен съм.
— Веднъж ми беше достатъчно. Той ме подложи на кръстосан разпит, докато ми се доплака.
— Той подлагаше на кръстосан разпит всички, Арт. Затова беше толкова добър преподавател. Измъчваше те с въпроси, докато се сетиш сам за правилния отговор.
— Да, но някои от нас никога не се сещаха за правилния отговор. Аз бях добър. Но не бях велик. А синът на Хенри Райм трябваше да е велик. Но той не страдаше от това, защото имаше теб. Робърт отиде в Европа. Мари замина за Калифорния. Но дори тогава той не ме искаше. Искаше теб!
Другият син…
— Не съм искал тази роля. Не съм се опитвал да те изместя.
— Нима? О, господин Невинен. Не си знаел нищо, а? Просто случайно минаваше през къщи дори когато мен ме нямаше. И може би не си го канил да идва да те гледа на състезанията? И още как. Отговори ми. Кого от двамата би искал за баща: моя или твоя? Баща ти някога хвалил ли те е? Викал ли е за теб от трибуните? Вдигал ли е одобрително вежди, когато се представиш добре?
— Това са глупости! — изкрещя Райм. — Може да съм бил близък с баща ти, но ти какво направи? Ти ме провали! Можеха да ме приемат в Масачузетс. Но ти ме опропасти! Целият ми живот се преобърна. Ако не беше ти, всичко щеше да бъде различно.
— И аз мога да кажа същото за теб, Линкълн. Мога да кажа същото… Опитвал ли си някога да се сближиш с твоя баща? Как мислиш, че се е чувствал да има син като теб, сто пъти по-умен от него? Син, който никога не е до него, защото предпочита компанията на чичо си. Даде ли поне веднъж шанс на Теди?
Райм тресна слушалката. Това беше последният им разговор. Няколко месеца по-късно стана злополуката и той се парализира.
Всичко щеше да бъде различно…
След като разказа на Сакс, тя отбеляза:
— Значи затова нито веднъж не е дошъл да те види след злополуката.
Той кимна:
— След нещастния случай единственото, което можех да правя, беше да лежа и да си мисля, че ако Арт не беше подменил документите ми, щях да вляза в Масачузетския институт и може би щях да специализирам в Бостънския университет, да постъпя в бостънската полиция или пак да дойда в Ню Йорк, но вероятно нямаше да се озова на местопрестъплението в метрото и…
— Ефектът на пеперудата. Нещо малко в миналото оказва съдбовно влияние върху бъдещето.