Райм кимна. Знаеше, че Сакс му съчувства и го разбира, но предпочита да не мисли какво е щяло или е нямало да се случи: дали сега щеше да може да ходи и да води нормален живот, дали това, че е инвалид, не му помагаше да бъде по-добър криминалист… и разбира се, дали сега щяха да се познават?
Такава беше Амелия Сакс.
Райм се усмихна леко:
— Странното, Сакс, е…
— Че в думите му имаше нещо вярно?
— О, да. Моят баща като че ли никога не ме забелязваше. Не ме провокираше, както правеше чичо ми. Аз наистина се чувствах като син на чичо Хенри. И ми харесваше.
Даваше си сметка, че може би подсъзнателно наистина се е стремял да бъде постоянно до шумния, жизнерадостен Хенри Райм. Спомняше си десетки случаи, когато се беше срамувал, че баща му е толкова свит.
— Това не е извинение за стореното от Артър — отбеляза Сакс.
— Не, не е.
— И въпреки това…
— Ще кажеш, че е минало толкова време, станалото — станало, толкова вода е изтекла…
— Нещо такова. — Тя се усмихна. — Джуди каза, че е питал за теб. Сигурно съжалява. Трябва да му простиш.
Били сте като братя…
Райм погледна съблазнителните форми на неподвижното си тяло. Вдигна очи към лицето й.
— Ще докажа, че е невинен — каза тихо. — Ще го изкарам от затвора. Ще му върна живота.
— Не е същото, Райм.
— Може би. Но повече не мога да направя.
Сакс понечи да каже още нещо, може би отново да настоява на своето, но темата за Артър Райм и миналите му прегрешения остана на заден план, защото телефонът иззвъня и на монитора се появи номерът на Лон Селито.
— Команда, вдигни телефона… Лон. Къде си?
— Здравей, Линк. Искам само да ти кажа, че компютърният ни експерт идва към вас.
Човекът му изглеждаше познат, помисли си портиерът — кимна му учтиво и излезе от хотел „Уотър Стрийт".
Портиерът също му кимна.
Човекът говореше по телефона и спря до вратата, встрани от пътя на влизащите и излизащите хора. Говореше с жена си, досети се портиерът. После тонът му се промени:
— Пати, миличко…
Дъщеря. След кратък разговор за училищния футболен мач съпругата явно отново се обади, защото мъжът заговори с по-сериозен, но все пак изпълнен с любов глас.
Портиерът познаваше този тип хора. Женен от петнайсет години. Верен на съпругата си, нетърпелив да се върне вкъщи с цяла торба безвкусни, но избрани с любов подаръци. За разлика от някои други гости — бизнесмените, които идваха с венчална халка на пръста, но излизаха на вечеря без нея. Или пийналите бизнесдами, отиващи към асансьора в компанията на някой здравеняк (те никога не сваляха венчалните си халки; нямаше нужда).
„Опитният портиер забелязва тези неща — мислеше си той. — Мога да напиша цяла книга за това."
Въпросът обаче не преставаше да го измъчва: „Откъде ми е познат?"
В този момент човекът каза:
— Гледа ли ме? Бил съм гвоздеят на новините? И мама ли ме е гледала?
Гледали го. Дали беше звезда от телевизията?
„Чакай, чакай. Сега ще се сетя…"
Да, точно така. Снощи, по телевизията. Да — този тип беше някакъв професор или доктор по нещо. Слоун… или Соумс. Компютърен експерт от някой известен университет. Оня, за когото Рон Скот, заместник-кмет или какъвто беше там, толкова говореше. Професорът помагаше на полицията за разследването на изнасилването и убийството от неделя и някакво друго престъпление.
Лицето на учения придоби сериозно изражение:
— Да, мила, не се тревожи. Нищо няма да ми се случи.
Затвори и се огледа.
— Хей, господине — извика портиерът. — Гледах ви по телевизията.
Професорът се усмихна стеснително:
— Наистина ли? — Изглежда, че се засрами от вниманието, което му оказват. — Извинете, а можете ли да ми кажете, как да стигна до „Полис Плаза" 1?
— Ето натам е. На около пет пресечки. До кметството: Лесно ще я намерите.
— Благодаря.
— Успех.
Портиерът се загледа към една приближаваща се лимузина, щастлив, че е разменил няколко думи с поредната дребна знаменитост. Щеше да разкаже на жена си за това.
Някой го блъсна и един мъж излезе покрай него. Дори не го погледна, камо ли да се извини.
„Задник" — помисли си портиерът, като гледаше грубиянина, отдалечаващ се бързо, с наведена глава, след професора. Портиерът обаче си замълча. Колкото и да бяха груби, човек свиква. Може би тоя беше приятел на някой от гостите или пък следващата седмица щеше да отседне в хотела. Дори можеше да е някой от управата, който те изпитва.