И той явно се хвана.
Преди малко Бел излезе от „Уотър Стрийт" и като се престори, че говори по телефона, спря за няколко минути пред хотела, за да привлече вниманието на престъпника. Екипът за наблюдение бе забелязал друг мъж да излиза веднага след Бел и да тръгва след него.
— Познат ли ти е от ССД? От заподозрените в списъка ли е? — попита Селито Пуласки, който седеше до него и се взираше в монитора.
Четирима цивилни детективи със скрити видеокамери се движеха на около една пресечка зад Бел.
В тълпата обаче лицето на убиеца не се виждаше добре.
— Може да е някой от техниците. Или, странно, прилича малко на самия, Андрю Стърлинг. Или, не, по-скоро походката наподобява неговата. Не съм сигурен. Съжалявам.
Изпотен в горещия микробус, Селито избърса лицето си. Наведе се към микрофона.
— Добре, професоре, Пет-двайсет и две се приближава. Вече е на петнайсетина метра зад теб. Носи тъмен костюм и тъмна вратовръзка. Държи куфарче. По походката му личи, че е въоръжен.
Повечето полицаи със стаж на улицата умеят да преценяват по позата и походката дали даден човек е въоръжен.
— Ясно — лаконично отговори Бел, който носеше два пистолета и можеше да си служи еднакво добре и с дясната, и с лявата ръка.
— Ох, дано да успеем този път — измърмори Селито. — Добре, Роланд, действай.
— Ъхъм.
Райм и Селито се съмняваха, че обект 522 ще застреля професора на улицата. Какво щеше да постигне с това убийство? Райм предполагаше, че убиецът ще се опита да отвлече Соумс, да го разпита какво е известно на полицията и едва тогава да го убие или пък да го заплаши и да го принуди да спре разследването. Според плана Роланд Бел трябваше да се отклони от оживената улица, за да даде възможност на престъпника да действа. Тогава щяха да го заловят. Селито бе набелязал един строеж, подходящ за целта. Голяма част от тротоара беше заградена за пешеходци, освен това оттам можеше да се мине по-напряко за „Полис Плаза" 1. Бел мина покрай табелата „Затворено" и продължи покрай строежа, където щеше да се загуби от поглед след десетина-петнайсет метра. В другия край имаше скрит отряд, който щеше да се включи, когато обект 522 наближи.
Детективът зави надясно, прекрачи ограничителната лента и продължи по прашния тротоар. В микробуса зазвуча какофония от парни чукове и сонди.
— Виждам те, Роланд — каза Селито, след като един от техниците до него превключи на друга камера за наблюдение. — Гледаш ли, Линк?
— Не, Лон. Гледам „Танцувай със знаменитостите". С Джейн Фонда и Майки Руни.
— Казва се „Танцувай със звездите", Линк.
В гласа на Райм прозвуча напрежение:
— Да видим дали Пет-двайсет и две ще завие след него. Или ще се откаже?… Хайде, хайде…
Селито премести мишката и кликна два пъти. Мониторът се раздели на две и на едната половина се появи образ от друга камера. Улицата се виждаше под различен ъгъл: Бел, сниман в гръб, се отдалечаваше. Любопитно оглеждаше строежа, както би направил всеки случаен минувач. След няколко секунди зад него се появи обект 522, вървеше на разстояние и също се оглеждаше, макар че очевидно не се интересуваше от строителните дейности — проверяваше за свидетели или полицаи.
Спря за момент и отново се огледа. После започна да скъсява дистанцията.
— Добре, слушайте. Всички да внимават — извика Селито. — Тръгва към теб, Роланд. След около пет секунди ще те изгубим от поглед, затова бъди нащрек. Разбрано?
— Да — спокойно отвърна Бел.
Сякаш отговаряше на барман, който го е попитал дали иска чаша за бирата, или ще пие от бутилката.
35
Роланд Бел не беше толкова спокоен, колкото се опитваше да покаже.
Вдовец с две деца, хубава къща в предградията и приятелка в Щата на катранените хълмове, на която почти се беше решил да предложи брак… всички тези подробности от личния живот бяха голямо неудобство, когато изпълняваш ролята на примамка в операция под прикритие.
Въпреки това не можеше да не изпълни дълга си — особено когато се опитваха да хванат престъпник като този, изнасилвач и убиец, от онези, които Бел особено мразеше. Пък и нямаше нищо против малко адреналин.
„Всеки намира своя път" — бе философията на баща му и Роланд я беше приел като основна в професионалния си живот.
Сакото му бе разкопчано, ръката му — готова на ръкохватката на любимия му пистолет, образец от най-доброто на италианската оръжейна промишленост. Беше доволен, че Лон Селито най-после млъкна. Искаше да чува ясно стъпките на убиеца, а шумът от машините беше твърде силен. Въпреки това, когато напрегна слуха си, Бел чу стъпки зад себе си.