На трийсетина крачки.
Макар че не ги виждаше, нито те него, знаеше, че момчетата от ударния отряд са някъде напред, зад следващия ъгъл. Планът беше да хванат обект 522 веднага щом сметнат, че е безопасно и наоколо няма случайни минувачи. Тази част от тротоара още се виждаше частично от главната улица и строежа, затова предполагаха, че убиецът няма да нападне, преди Бел да стигне до позицията на отряда. Той обаче се приближаваше по-бързо, отколкото очакваха.
Бел все пак се надяваше, че нападателят ще изчака няколко минути — ако се стигне до стрелба, имаше опасност някой от строителите или минувач да пострада.
Мислите му обаче бяха прекъснати от две неща, които чу едновременно: шума от стъпките на обект 522, който се затича след него, и веселото бърборене на испански на две жени (едната — буташе бебешка количка), които излязоха от задния вход на сградата, покрай която Бел минаваше точно в този момент. Момчетата от отряда бяха отцепили улицата от другата страна, но явно никой не се беше сетил да предупреди портиерите на жилищните сгради, чиито задни входове бяха от тази страна.
Бел погледна назад. Двете жени бяха застанали точно между него и убиеца, който го гледаше решително и тичаше към него с пистолет в ръка.
— Имаме проблем! Цивилни между нас. Заподозреният е въоръжен! Повтарям, въоръжен е. Действайте!
Бел посегна към пистолета си, но едната жена видя престъпника и оръжието му, изпищя и скочи назад, като се блъсна в детектива и го повали на земята. Той изпусна пистолета. Убиецът примигна смаяно и застина на място, очевидно изненадан, че професорът е въоръжен, но бързо се окопити и насочи оръжието си към Бел, който тъкмо посягаше за втория си пистолет.
— Не! — изкрещя престъпникът. — Не мърдай!
На детектива не му оставаше друго, освен да вдигне ръце. Чу гласа на Селито от слушалките:
— Отрядът ще е при теб след трийсет секунди, Роланд.
Убиецът изкрещя на жените да се махат и те побягнаха, после пристъпи напред и насочи пистолета към гърдите на Бел.
„Трийсет секунди" — помисли си детективът.
Сториха му се цяла вечност.
Капитан Джоузеф Малой отиваше от покрития паркинг към сградата на „Полис Плаза" 1. Ядосваше се, че още не са му докладвали за акцията с детектив Бел. Знаеше, че Селито и Райм отчаяно се опитват да заловят този убиец, и неохотно се беше съгласил на фалшивата пресконференция. Това беше сериозно нарушение на процедурите и той се чудеше какви ще бъдат последствията, ако планът не успее.
По дяволите, щеше да има последствия, дори да успеят. Едно от основните правила в политиката бе: Не се ебавай с журналистите. Особено в Ню Йорк.
Тъкмо посягаше към мобилния си телефон, когато почувства нещо да се опира в гърба му. Решително и целенасочено. Дуло на пистолет.
Не, не…
Сърцето му се разтуптя.
— Не се обръщайте, капитане — каза спокоен глас. — Ако се обърнете, ще видите лицето ми, а тогава ще трябва да ви убия. Разбрахте ли?
Говореше като образован човек, което кой знае защо изненада Малой.
— Чакайте…
— Разбрахте ли ме?
— Да. Недейте…
— На следващия ъгъл ще завиете надясно по онази уличка и ще продължите да вървите.
— Ама…
— Нямам заглушител, но дулото е достатъчно близо до тялото ви и никой няма да разбере откъде е дошъл гърмежът, а пък аз ще изчезна още преди да паднете на земята. Куршумът ще мине през тялото ви и в тази навалица със сигурност ще улучи още някого. Нали не искате това?
— Кой сте вие?
— Знаете кой съм.
Джоузеф Малой живееше с работата си и след убийството на жена му при опит за грабеж професията му се беше превърнала в нещо повече от кариера — бе станала мания. Може вече да работеше в ръководството, на административен пост, но не бе загубил инстинктите, които бе развил по улиците на Южния централен участък преди години. Той веднага се досети:
— Пет-двайсет и две.
— Какво?
„Спокойствие — помисли си Малой. — Запази спокойствие. Когато си спокоен, владееш положението."
— Ти си онзи, който уби жената в неделя и пазача на гробището вчера.
— Какво е това „Пет-двайсет и две"?
— Работното название на случая. Неизвестен извършител номер пет-двайсет и две.
„Дай му някаква информация. Това ще го успокои. Поддържай разговора."
Убиецът се изсмя:
— Номер? Интересно. Сега завий надясно.
Малой мислеше трескаво: „Ако искаше да те убие, вече да го е направил. Явно иска информация или да те отвлече като заложник. Спокойно. Очевидно не смята да те убие — нали затова не искаше да видиш лицето му. Лон Селито каза, че го наричат „човекът, който знае всичко". Добре, опитай се да измъкнеш някаква информация за него, която да използваш.