Аз изучавам техните транзакции от момента, в който те се заинтересуваха от мен. Наблюдавам ги, анализирам ги. Някои от ходовете им бяха хитри — например, когато заложиха клопката, когато разгласиха пред всички в ССД и клиентите на фирмата за разследването, като се надяваха да се опитам да проникна в материалите за убийството на Майра 9834 в компютърната им система. Почти се бях хванал, оставаше ми да натисна един клавиш, но заподозрях, че нещо не е наред. Вече знам, че съм познал.
После пресконференцията. Е, тази транзакция миришеше на гнило още от самото начало. Не се вписваше в предсказуемите и утвърдени закономерности на поведение. Полицията и кметството да свикват пресконференция по това време на денонощието? Как не. Пък и компанията на подиума беше твърде странна.
Разбира се, можеше и да не е клопка — дори най-здравата логика и най-сигурните алгоритми за предсказване на поведението понякога грешат. Трябваше обаче да проверя по-внимателно. Не можех да говоря лично с някого от тях, дори под прикритие.
Затова направих онова, което умея най-добре.
Потърсих в килерите, погледнах мълчаливите данни през тайното ми прозорче. Научих повече за хората, които видях на подиума на пресконференцията: заместник-кметът Рон Скот и капитан Джоузеф Малой, човекът, който отговаряше за разследването срещу мен.
И третият, професорът. Доктор Карлтън Соумс.
Само дето… такъв нямаше.
Беше само примамка.
На Интернет сайта на университета „Карнеги Мелън" наистина имаше информация за професор Соумс. Имаше и негова лична страница. Автобиографията му удобно беше включена в различни сайтове в мрежата.
Няколко секунди обаче ми бяха достатъчни, за да разкодирам тези документи и да прегледам метаданните. Всичко за мнимия професор бе написано и публикувано вчера.
За глупак ли ме мислят?
Ако имах време, щях да науча точно кой е полицаят. Можех да отворя архива на телевизионния канал, да намеря материала за пресконференцията, да извадя кадър от записа и да направя биометрично сканиране на лицето на мнимия професор. После щях да сравня снимката с данните от архивите на Управлението по превозните средства, полицията, ФБР и да установя истинската самоличност на негодника.
Това обаче изискваше много работа и нямаше смисъл да го правя. Не ме интересуваше кой е. Трябваше ми само начин да отвлека вниманието на полицията и да открия Малой, който разполагаше с истинската информация за разследването.
Лесно намерих заповед за задържане на човек, който имаше някаква прилика с ченгето, играещо Карлтън Соумс — бял мъж около трийсетте. Най-лесното бе да се обадя на ловеца на избягали затворници, да се представя за познат на беглеца и да му кажа, че съм го видял около хотел „Уотър Стрийт". Описах как е облечен и бързо затворих.
Междувременно чаках в покрития паркинг близо до „Полис Плаза", където капитан Малой паркираше лексуса си (отдавна е трябвало да смени маслото и да регулира колелата) всяка сутрин между 7:48 и 9:02.
Забелязах врага точно в 8:35.
Последва отвличане, кратко пътуване до един изоставен склад в Уестсайд и с умело изкарване на различни метални инструменти успях да събера добра информация от тази забележително издръжлива база данни. Изпитвам неописуемо, по-добро от сексуално удовлетворение от мисълта, че съм се сдобил с една цяла нова колекция: имената на всички шестнайсетични, които ме преследват, на някои от хората, спретнати с тях, а също информация как те водят разследването.
Някои данни са изключително полезни. (Името Райм например. Това обяснява защо са по петите ми, вече разбирам.)
Войниците ми скоро ще тръгнат към тях, ще нахлуят в Полша, ще завземат Рурската област…
И както се надявах, добавих още нещо към колекцията си — всъщност това е един от любимите ми експонати. Би трябвало да почакам, докато се прибера в Килера, но не мога да устоя на изкушението. Изваждам малкия диктофон, връщам касетата и пускам записа.
Щастлива случайност: Улучвам мястото, където писъците на капитан Малой стават най-пронизителни. От тях дори мен ме побиват тръпки.