— Имаш деца — не се сдържа момичето,
След кратко колебание той отвърна:
— Да, имам. Но ще ти харесат. Джон е на осем. Киара е в основното училище. На единайсет е. Прекрасни деца. Заради тях с Мери сме още заедно. Те са единствената причина.
Значи се казваше Мери. Пам тъкмо се чудеше.
Той стисна ръката й.
— Пам, не мога да те изгубя.
Тя се наклони към него, допирът на ръката му до нейната я успокояваше, усещаше приятната миризма на сухата му кожа и не се интересуваше кой му е купил афтършейва. Замисли се: „Може би рано или късно щеше да ми каже."
— Смятах да ти кажа. Кълна се. Просто събирах кураж. — Ръката му потрепери. — Виждах лицата на децата си и си мислех: „Не мога да разруша семейството си." После се появи ти. Най-невероятният човек, когото съм срещал… Бях самотен много, много дълго време.
— Ами празниците? — попита тя. — Исках да прекараме заедно Деня на благодарността и Коледа.
— Може би ще успея да се измъкна за единия от двата дни. Поне за няколко часа. Само трябва да се уговорим предварително. — Стюарт наведе глава. — Така стоят нещата. Не мога да живея без теб. Ако имаш търпение, ще направим така, че всичко да се уреди.
Тя се замисли за единствената нощ, която бяха прекарали заедно. Тайната нощ, за която никой не знаеше. Бяха преспали в жилището на Сакс, когато тя бе останала при Райм и целият апартамент беше на тяхно разположение. Вълшебна нощ. Искаше й се всяка нощ от живота й да бъде такава.
Пам стисна по-силно ръката му.
— Не мога без теб — прошепна той.
Примъкна се по-близо до нея на пейката. Всеки квадратен сантиметър на допир между телата им я успокояваше. Дори беше написала стихотворение за него, в което описваше привличането му като гравитационно — една от фундаменталните сили във Вселената.
Тя облегна главата си на рамото му.
— Обещавам, че никога повече няма да крия нещо от теб. Но моля те… трябва да продължим да се виждаме.
Тя си помисли за прекрасните моменти, които бяха преживели заедно, моменти, които на всеки друг биха се сторили незначителни, глупави.
Бяха несравними.
Успокоението, което получаваше от него, бе като топла вода върху рана, отмиваща болката.
Когато бягаха от полицията, Пам и майка й бяха живели със злобни мъже, които бяха готови да те ударят „за твое добро" и не продумваха пред жените и децата си, освен за да ги смъмрят или да ги накарат да мълчат.
Стюарт беше на вселени разстояние от тези чудовища.
— Само ми дай малко време — прошепна той. — Ще уредя нещата. Обещавам. Ще се виждаме, както преди… Слушай, имам идея. Знам, че обичаш да пътуваш. Другия месец в Монреал има среща на поети. Ще ти купя билет, ще ти наема стая. През деня можеш да слушаш лекциите, а вечерите ще сме заедно.
— О, обичам те. — Тя се наведе към лицето му. — Разбирам защо не ми казваше. Наистина.
Той силно стисна ръката й и я целуна по врата.
— Пам, толкова съм…
Тогава тя се отдръпна и притисна ученическата чанта до гърдите си като щит.
— Но не искам така, Стюарт.
— Какво?
Тя беше сигурна, че сърцето й бие по-силно от всякога.
— Когато се разведеш, обади ми се и ще видим. Но дотогава, не. Не мога повече да се срещам с теб.
Пам изрече това, което смяташе, че Амелия Сакс би казала в такава ситуация. Но можеше ли да запази хладнокръвие и да не заплаче? Амелия не би могла. Абсурд.
Усмихна се, опитвайки се да надвие болката, самотата и паниката. Утехата изчезна, топлината се разпадна на ледени парчета.
— Пам, ти си всичко за мен.
— А какво си ти за мен, Стюарт? Ти не можеш да бъдеш всичко. А аз няма да се задоволя с по-малко.
„Не позволявай гласът ти да затрепери" — насърчаваше се мислено.
— Ако се разведеш, ще бъда с теб… Ще го направиш ли?
Той сведе красивите си очи. Прошепна:
— Да.
— Сега ли?
— Не мога веднага. Сложно е.
— Не, Стюарт. Напротив, много е просто. — Тя стана. — Ако не се видим повече, желая ти късмет в живота.
Тръгна с бързи крачки към къщата на Амелия, която беше наблизо.
Добре, де, може би Амелия нямаше да заплаче. Но Пам вече не можеше да сдържа сълзите си. Вървеше право напред по тротоара, обляна в сълзи и — страхувайки се, че ще промени решението си — не смееше да погледне назад, не смееше да си помисли какво е направила.
Все пак й мина една мисъл, която може би някой ден щеше да й се струва смешна: „Каква глупава прощална реплика. Трябваше да измисля нещо по-добро."